Джефри Дивър - Невидимия

Този спомен успокои Малерик. Той тръсна опашката си и се огледа.

„Бъдѝ смел. Превърнѝ провала в аплодисменти.“

Сакс отново огледа хората наоколо — мъж и жена с две изнервени деца, рокер с риза на „Харли Дейвидсън“, две млади европейки, пазарящи се за някакво бижу.

Забеляза Бел близо до павилионите със закуски. Но къде беше Кара? Тя понечи да махне на детектива, но пред нея се изправиха няколко души и тя го изгуби от поглед. Тръгна към него, без да спира да се оглежда. Чувстваше се неловко като в консерваторията тази сутрин, въпреки че небето беше ясно и слънцето грееше.

„Зловещо…“

Знаеше какъв е проблемът. Когато патрулира, полицаят трябва да се чувства в свои води. Тоест — не само да познава района си, обитателите му, а да знае какви сили действат там, какви престъпници може да очаква, колко са опасни, как биха нападнали жертвите си… и теб.

В случая с Фокусника Сакс не се чувстваше в свои води. В момента той можеше да е в метрото и да пътува към центъра. Или да е на един метър от нея. Тя просто нямаше представа.

Точно в този момент почувства как някой минава много близо до нея. Усети дъха му или течението от дрехите му. Извъртя се бързо, стисна ръкохватката на пистолета си (спомни си колко лесно ѝ го бе измъкнала Кара).

Около нея имаше пет-шест души и никой не изглеждаше да е причината за внезапния полъх.

А дали не се лъжеше?

Някакъв мъж се отдалечаваше с накуцване. Не можеше той да е Фокусника. Не можеше ли?

„Той може да се преобразява за секунди.“

Около нея: възрастна двойка, рокер с опашка, трима юноши, едър мъж с униформа на продавач в закусвалня. Тя се намираше сред море от хора, уплашена за себе си и за всички около нея.

Внезапно отекна женски писък.

— Там! Гледайте! Господи, има ранен!

Сакс извади пистолета си и се насочи към скупчилите се хора.

— Извикайте лекар!

— Какво има?

— О, Боже, не гледай, миличко!

В източния край, недалеч от сергиите със закуски, се събираше тълпа. Някой лежеше на земята.

Сакс вдигна радиостанцията си, за да извика медицинския екип, и започна да си проправя път сред тълпата.

— Пуснете ме да мина, пуснете…

Тя спря в кръга от зяпачи и застина.

— Не. О, не…

Пред нея лежеше поредната жертва на Фокусника.

Пурпурната блуза на Кара и плочите наоколо бяха покрити с кръв. Главата ѝ беше извита назад, а безжизнените ѝ очи гледаха втренчено лазурното небе.

Застинала от ужас, Сакс закри устата си с ръка.

„О, Господи, не…“

„Триковете на Робер-Худен били по-добри от тези на марабутите. Но май замалко да го убият.“

„Не се тревожи. Аз няма да позволя това да се случи на теб.“

Ала все пак беше допуснала. Толкова се бе улисала в търсене на Фокусника, че беше забравила за момичето.

„Не, не, Райм, някои мъртви не могат да бъдат забравени. Тази трагедия ще ме преследва вечно.“

Сетне обаче си помисли: „Няма време за скръб. Трябва да потърсим възмездие. Започни да мислиш като ченге, по дяволите, Фокусника е наблизо. И няма да се измъкне. Това е местопрестъпление и ти знаеш какво да правиш!

Първо. Затворѝ изходите.

Второ. Съхранѝ местопроизшествието.

Трето. Съберѝ, защитѝ и разпитай свидетелите.“

Тя се обърна към двама полицаи, за да ги натовари с тези задачи. Но тъкмо понечи да заговори, когато от радиостанцията ѝ изгърмя глас:

— Патрул четири-седем до всички. Заподозреният току-що излезе от източния изход на панаира. Намира се на Уестенд и наближава Седемдесет и осма улица, движи се на север, пеша… Носи дънки, синя риза с емблема на „Харли Дейвидсън“. Дълга коса, с опашка, черна шапка с козирка. Не личи да е въоръжен… Ще го изгубя в тълпата… Всички свободни полицаи да дойдат за подкрепление.

Рокерът! Беше се преобразил. Бе пробол Кара с нож, за да ги разсее, и се беше измъкнал в суматохата.

„А беше на две крачки от мен!“

Други полицаи започнаха да се обаждат, за да потвърдят, че се включват в преследването, макар че престъпникът очевидно имаше голяма преднина. Сакс погледна Роланд Бел, който се взираше намръщено в Кара и държеше радиостанцията до ухото си. Той я видя и ѝ кимна към изхода. Сакс нареди на най-близкия полицай да съхрани местопроизшествието, да извика лекар и да събере свидетелите.

— Ама… — започна оплешивяващият млад мъж, който явно не беше склонен да приема заповеди от жена с неговия чин.

— Няма „ама“. — Сакс не беше в настроение да спори за старшинството. — Ако искаш, можеш да се оплачеш на началника си. По-късно.