Джефри Дивър - Невидимия

Аквариумът, разбира се, бил „предварително подготвен“. Решетките, които на пръв поглед пазели стъклото от счупване, всъщност му служели за опора на ръцете, за да може да се извърти и да достигне краката си. Веригите на глезените и капакът имали скрити лостчета за автоматично отваряне.

Излишно е да казвам, че в нашето представление не се използват подобни улеснения. Нашата изпълнителка трябва да се справи сама. И всичко това — само за ваше забавление.

А сега — знаменитият „Аквариум“ на господин Худини.

Вече без брада и по памучни панталони и бяла риза, Малерик стегна веригите около тялото на Черил Марстън. Първо окова краката, сетне гърдите и ръцете ѝ.

Спря и пак се огледа, но храстите ги закриваха от булеварда и реката. Наоколо нямаше жива душа.

Намираха се до една пълна с вода дупка край реката, която някога вероятно бе изпълнявала функцията на пристан за лодки. Купища строителни и битови отпадъци отдавна я бяха отделили от Хъдсън и я бяха превърнали в смрадливо, застояло езеро, около три метра в диаметър. От едната му страна имаше изгнил кей с ръждясал кран, използван някога за вдигане на лодките. Малерик закачи въжето за крана и се зае да го връзва за веригите около краката на Черил.

Специалистите по измъкването обожават веригите. Те изглеждат впечатляващо, придават вълнуващ садистичен ефект на номера и имат по-страховит вид от въжетата. И са тежки — най-подходящото средство за задържане на вързания изпълнител под водата.

— Не, не, неее — прошепна замаяната жена.

Той я погали по косата и огледа веригите. Прости и здрави. Худини е писал: „Колкото и внушително да изглеждат на публиката, от тях е по-лесно да се освободиш.“

Така беше, Малерик го знаеше от личен опит. Освобождаването от дебели въжета и вериги, омотани около тялото на илюзиониста, е невероятно лесно. Колкото по-малко и по-прости са средствата за връзване, толкова по-трудно се измъкваш от тях. Както в случая.

— Неее — прошепна немощно тя. — Боли. Моля ви!… Какво сте…?

Малерик залепи устата ѝ с тиксо. Сетне дръпна единия край на въжето, което вдигна краката на стенещата адвокатка и бавно я повлече към мътната вода.

В този прекрасен пролетен следобед в централния двор на Уестсайдския колеж между 79-а и 80-а улица се организираше панаир на художествените занаяти. Тълпата беше толкова гъста, че на практика бе невъзможно да забележиш убиеца и жертвата сред навалицата.

В този прекрасен пролетен следобед близките ресторанти и кафенета бяха претъпкани. А в момента в някое от тези заведения Фокусника може би убеждаваше Черил Марстън да се качи в колата му или да го покани в апартамента си.

В този прекрасен пролетен следобед кръстосаният от петдесетина тесни и тъмни улички квартал представляваше идеално място за убийство.

Сакс, Бел и Кара тичаха по улиците, надничаха между павилионите, в ресторантите, в тъмните входове. Навсякъде, където се сетеха. Не откриваха нищо.

Неочаквано късметът им проработи.

Двамата полицаи и Кара влязоха в кафене „Ели“ на Ривърсайд Драйв и заоглеждаха тълпата. Сакс хвана Бел за ръката и кимна към касата. До гишето бяха оставени черна шапка за езда и износен кожен камшик. Сакс изтича при управителя, мургав мъж с черти на арабин.

— Тези неща не са ли на една жена?

— Да, забрави ги преди десет минути. Тя…

— С някакъв мъж ли беше?

— Да.

— Брадат и по анцуг?

— Да. Забравиха шапката и камшика на земята до масата.

— Знаете ли къде отидоха? — намеси се Бел.

— Какво става. Да няма…?

— Къде? — настоя Сакс.

— Ами чух да ѝ казва, че ще я заведе да види някаква лодка. Но се надявам да я е завел у дома.

— Защо?

— Ами… жената изглеждаше болна. Предполагам, че затова си забрави нещата.

— Болна ли?

— Не можеше да се държи изправена, ако ме разбирате. Имаше вид на пияна, но пиха само кафе. И когато дойдоха, тя си беше съвсем на ред.

— Дрогирал я е — измърмори Сакс.

— Дрогирал ли? — изненада се управителят. — Какво става тука, бе?

— На коя маса седяха? — попита Сакс.

Той посочи една маса, където четири жени ядяха шумно и бъбреха на висок глас.

— Извинете — каза им Сакс и направи бърз оглед наоколо.

Не видя ясни следи около масата.

— Да тръгваме — обърна се към Бел.

— Ако е искал да ѝ показва лодки, вероятно са тръгнали към Хъдсън.

Сакс кимна към масата, където бяха седели Фокусника и Черил, обърна се към управителя: