Джефри Дивър - Невидимия

Жребец женкар, шегуваше се често тя. Това бе съвършено вярно, защото конят не понасяше мъже ездачи. На Марстън обаче се подчиняваше безропотно.

— Ще се видим след час — викна тя на момичето.

Сетне възседна Дончо Кончо, хвана юздите, почувства яките мускули под себе си. Стисна колене и животното тръгна. Поеха бавно по 86-а улица към Сентрал Парк. Тропотът на копита караше минувачите да спират и да гледат с възхищение красивото животно и стройната му ездачка с облекло на жокей и дълга руса плитка.

Когато навлязоха в парка, Марстън погледна на юг към небостъргача, в който прекарваше по петдесет часа на седмица като юрист в една фирма за корпоративно право. В работата имаше достатъчно проблеми, например многобройните „прецакани проекти“, както се изразяваше един от колегите ѝ. Сега обаче съзнанието ѝ бе свободно от такива мисли. Нищо не можеше да помрачи тези мигове. Тук, възседнала едно от най-прекрасните Божии чеда, понесена в галоп в топлия следобед сред ранните пролетни цветя, тя беше неуязвима за проблемите на ежедневието.

Това бе първият хубав пролетен ден.

Половин час обикаля езерото бавно, омагьосана от това уникално сливане между две допълващи се живи същества, всяко от тях — силно и интелигентно по свой собствен начин. Носеха се в галоп, като на завоите преминаваха в тръс. След няколко минути навлязоха в по-безлюдната част на парка, близо до Харлем.

Тук цареше пълен покой.

Докато не се случи най-лошото.

Тя не разбра как точно стана. Забави, за да вземе един завой през тясната пролука между два храста, и точно в този момент един гълъб се блъсна в муцуната на коня. Животното изцвили и спря толкова рязко, че Марстън едва не се преметна през главата му. Сетне конят се изправи на задни крака и тя политна назад.

Младата жена се вкопчи за гривата и седлото и се задържа.

— О, Дони! — извика тя и опита да го потупа по врата. — Дончо Кончо, няма нищо. О, о!

Жребецът пак се изправи на задните си крака, беше като обезумял. Дали при сблъсъка с птицата не бяха пострадали очите му? Страхът за собствената ѝ безопасност бе не по-малък от загрижеността ѝ за коня. Земята беше покрита с остри камъни. Ако животното продължеше да беснее, можеше да загуби равновесие и да падне — и вероятно да я притисне под себе си. Почти всички сериозни наранявания сред ездачите се получават не от самото падане от коня, а от притискането под тялото му.

— Дони! — извика задъхано тя.

Конят отново се изправи на задните си крака, олюля се.

— Господи! Не, не…

Съзнаваше, че не може да го удържи. Копитата му тропаха по камъните, тя усещаше как мускулите му потрепват в отчаяния опит да запази равновесие.

Ако паднеше, кракът ѝ сигурно щеше да се счупи на десетина места. Може би и някое ребро.

Тя сякаш чувстваше болката. Също и неговата болка.

— О, Дони…

Неочаквано от храстите се появи мъж по анцуг. Втренчи се изненадано в коня. Скочи напред и се опита да хване юздите.

— Дръпнете се! — изкрещя Марстън. — Не можете да го спрете!

„Ще го ритне в главата!“

— Махнете се…

„Но… Какво става?“

Слабият мъж се взираше в кафявите очи на животното. Говореше нещо. Като по чудо конят се усмири. Отпусна се на четири крака. Беше неспокоен и още трепереше (като самата нея), но най-лошото, изглежда, бе преминало. Мъжът доближи главата си до неговата и му прошепна още нещо.

Накрая се отдръпна, огледа одобрително животното и се обърна към нея:

— Добре ли сте?

— Струва ми се, че да — отвърна задъхано Марстън и сложи длан на сърцето си. — Просто… стана толкова неочаквано.

— Какво се случи?

— Някаква птица го подплаши. Блъсна се в муцуната му. Сигурно го е ударила в очите.

Мъжът погледна внимателно животното и отбеляза:

— На мен ми изглежда добре. Може би не е зле да го види и ветеринар, но не забелязвам рани.

— Как го направихте? — попита тя. — Да не сте…?

— Конеукротител? — засмя се той; отмести смутено поглед (явно му бе по-комфортно да гледа коня). — Не. Просто яздя често. Имам таланта да успокоявам животните.

— Мислех, че ще паднем.

Той се усмихна скромно:

— Иска ми се да можех да успокоя и вас по някакъв начин.

— Това, което е добре за коня ми, е добре и за мен. Не знам как да ви се отблагодаря.

Приближи се друг ездач и брадатият мъж изкара Дончо Кончо встрани от пътеката, за да направи път на кафявата кобила. Загледа изпитателно коня.

— Как се казва?

— Дон Жуан.

— Под наем от „Хамърстед“ ли е, или е ваш?