Джефри Дивър - Невидимия

Лосър кимна:

— Скрих картона под бюрото в стаята за взимане на отпечатъци преди няколко дни. Когато ми взимаха отпечатъци, съборих картона на земята и го подмених с този на господин Уиър. Хвърлих моя.

„Господин Уиър“, забеляза Райм. Спомни си същия тон на страхопочитание в гласа на другия асистент, на лудия Джон Китинг.

Лосър се намръщи:

— И вие сте намерили картона, който хвърлих, и сте го дали за сваляне на отпечатъци, така ли?

— Да. Мел взе отпечатъци и от ръкавиците. Много престъпници забравят, че вътре в ръкавиците остават перфектни отпечатъци. Твоите са картотекирани в полицията от времето, когато двамата с Уиър сте били арестувани за престъпна безотговорност в Ню Джърси.

— Да, обаче той трябва да е по-млад от Уиър — изтъкна Селито.

— Той наистина е по-млад. — Райм кимна към Лосър. — Бръчките са само каучуков пълнеж. Също и белезите, фалшиви са. Уиър е роден през 1950 година. Лосър е с двайсет години по-млад. — Замисли се, сетне добави: — О, забравих още нещо. Трябваше да се досетя. Онези парченца каучук, покрити с грим, които Амелия намираше на местопрестъпленията. Предположих, че са от изкуствените накрайници на пръстите. Само че в това няма логика. Никой не носи грим по пръстите си. Не, това е от друго средство за дегизиране. — Райм се вгледа в лицето на убиеца. — С този каучук сигурно е неудобно.

— Свиква се.

— Сакс, я да видим как изглежда всъщност.

С известно затруднение тя отлепи брадата му и парчетата набръчкана изкуствена кожа от бузите и челото му. Лицето му бе възпалено от каучука, но наистина изглеждаше по-младо. Чертите му бяха коренно различни. Той почти не приличаше на предишния си образ.

— Нищо общо с онези маски от „Мисията невъзможна“. Когато искаш, ги слагаш, когато искаш, ги махаш.

— Не, истинските средства за дегизиране са съвсем различни.

— Пръстите също — добави Райм и кимна към лявата ръка на убиеца.

За да изглеждат като истински, те бяха вързани с бинт и покрити с дебел слой каучук. Така двата пръста изглеждаха сраснали, набръчкани, неподвижни и съвършено бели, но иначе не се отличаваха от истинските. Сакс ги огледа и отбеляза:

— Чудех се защо не ги развърза на панаира, след като ние търсехме човек с деформирана лява ръка.

Собствените му пръсти обаче също бяха разкривени и щяха да го издадат.

Райм изгледа убиеца и рече:

— Почти съвършено престъпление. Престъпникът прави всичко, за да обвиним съвсем друг човек. Ние щяхме да сме сигурни, че Уиър е виновникът, но нямаше да успеем да го намерим. Лосър щеше да продължи живота си, а Уиър да изчезне. „Изчезнатият човек“.

И макар че Лосър бе избрал жертвите си от предишния ден, за да заблуди полицията, психологическият профил на Тери Добинс беше съвсем верен — той търсеше отмъщение за пожара, отнел му любим човек. Само че не Уиър искаше възмездие за загубената си кариера и обичаната си съпруга, а Лосър си отмъщаваше за загубата на учителя си — самия Уиър.

— Има обаче един проблем — изтъкна Селито. — Защо смяташ, че Уиър ще изчезне? Как ще стане това?

— Защо мислиш, че накарах тези момчета да ме качат на това изключително трудно достъпно място, Лон? — Райм се огледа. — Исках сам да обходя местопрестъплението. О, извинете, да се повозя из местопрестъплението.

Той започна да обикаля стаята с инвалидната си количка. Спря пред камината и погледна нагоре.

— Мисля, че открих нашия престъпник — обяви и кимна към полицата, където стояха инкрустирана кутия и свещ. — Това е Ерик Уиър, нали? Пепелта му.

Лосър отвърна с мек глас:

— Да. Той знаеше, че не му остава много. Искаше да се махне от спешното отделение в Охайо и да се прибере в дома си в Лас Вегас, преди да умре. Аз го изведох тайно една нощ и го закарах. Той живя още една седмица. Подкупих служителите от нощната смяна в крематориума да го изгорят.

— А отпечатъците? — попита Райм. — Взел си ги, след като е умрял? За да можеш да направиш фалшивия картон.

Убиецът кимна.

— Значи планираш това от години?

Лосър отвърна възбудено:

— Да! Неговата смърт е като рана, която не спира да боли.

— И си рискувал всичко заради това отмъщение? — изненада се Бел. — Заради шефа си?

— Шеф ли? Той беше много повече от шеф! — изсъска бясно Лосър. — Вие нищо не разбирате! За баща си се сещам два пъти годишно, а той е още жив. За господин Уиър мисля всеки миг от живота си. От деня, когато дойде в магазина, където давах представления… Младия Худини, така се представях… Бях на четиринайсет. Какъв ден! Каза, че ще ми помогне да развия въображението си. На петнайсетия си рожден ден избягах от къщи и тръгнах с него.