Джефри Дивър - Невидимия

— Разбрано — рече тя и затвори телефона.

Обърна се и се затича към изхода, но преди това изрита вратата, пред която стоеше.

За всеки случай.

Помещението беше съвсем празно, съвършено тихо — ако не се смята подигравателният смях на убиеца във въображението ѝ.

Пет минути по-късно Сакс вече седеше в шевролета и натискаше педала на газта до пода.

Светофарът на Двайсет и трета улица светеше червено, но движението не беше голямо и тя премина, разчитайки повече на бързината на реакциите си и спирачките, отколкото на съвестта на гражданите, които би трябвало да ѝ направят път при вида на синята сигнална лампа.

Когато премина кръстовището, тя отново натисна педала докрай и автомобилът бързо ускори до сто и двайсет. Сакс вдигна радиостанцията си, обади се на Райм и го попита какво точно очаква от нея.

Малерик се измъкна бавно от парка, обратно на повечето хора, които тичаха към горящия цирк.

— Какво става?

— Боже мили!

— Полицията… Някой обади ли се на полицията?

— Чухте ли писъците? Чухте ли?

На излизане от парка той се сблъска с млада азиатка, която се взираше разтревожено към цирка.

— Знаете ли какво е станало? — попита тя.

„Да, знам — помисли си той. — Мъжът и циркът, които съсипаха живота ми, загиват.“ Но просто се намръщи и отговори:

— Не знам, но изглежда сериозно.

Продължи на запад по обиколния, половинчасов маршрут към апартамента си, по който щеше да се предреши на няколко пъти и да се увери, че никой не го следи.

Според плана тази нощ трябваше да остане в апартамента, а на сутринта да замине за Европа, където след неколкомесечни тренировки щеше отново да започне да дава представления — вече под новото си име. Никой жив човек, освен почитаемата му публика, не знаеше псевдонима Малерик, с който отсега нататък щеше да се представя. Съжаляваше само за едно — че няма да е в състояние да представя любимия си номер, „Горящото огледало“. Прекалено много хора можеха да свържат фокуса с името му. Налагаше се да се откаже от доста неща: от вентрилоквизма, ментализма и много трикове, които беше изпълнявал. Твърде широкият репертоар можеше да издаде истинската му самоличност.

Малерик продължи по Бродуей, сетне се върна по същия пъти се насочи към апартамента си. През цялото време се оглеждаше, но не видя никой да го следи.

Влезе във фоайето и спря. Наблюдава улицата цели пет минути. Един възрастен мъж — съсед от отсрещната сграда — разхождаше пудела си. След малко прехвърча едно хлапе с ролери. Минаха две момичета със сладоледи. Нямаше друг. Улицата беше празна. Утре бе понеделник — учебен и работен ден. Хората си бяха у дома, гладеха си дрехите, помагаха на децата за домашните… и зяпаха новините на Си Ен Ен за ужасната трагедия в Сентрал Парк.

Той бързо се качи в апартамента си и запали лампите.

Нашето представление е към своя край, почитаема публика.

Ала характерно за нашия занаят е, че онова, което е старо за сегашната публика, може да е ново и непознато за утрешната.

Знаете ли, приятели мои, че целта на бисовете не е зрителите да аплодират изпълнителя, а да се даде възможност на артиста да благодари на публиката си — на онези, които са били достатъчно добри да му позволят да играе за тях.

Затова сега аз ви благодаря за вниманието по време на скромните ми фокуси. Надявам се да съм ви донесъл възторг и радост. Надявам се, че изпълних сърцата ви с трепет в това пътуване в подземния свят, където животът се превръща в смърт, смъртта — в живот, а действителното — в нереално.

Поклон пред вас, почитаема публика…

Той запали свещичката и се настани на дивана. Втренчи се в пламъка. Беше сигурен, че днес той ще потрепне, че ще му предаде чаканото послание.

Наведе се напред, обзет от удовлетворение поради осъщественото отмъщение, в унес започна да се клати напред-назад, дъхът му се забави.

Свещичката потрепна. Да!

„Говорѝ ми.

Потрепни отново…“

И наистина само след минутка пламъкът потрепери.

Само че това трептене не беше послание от душите на отдавна загубени обичани хора, а от хладния вечерен априлски въздух, който изпълни стаята, когато шестима полицаи с бронежилетки разбиха вратата и нахълтаха. Те повалиха шокирания илюзионист на пода и една от тях — червенокосата, която бе видял в апартамента на Линкълн Райм — допря пистолет до главата му и започна да му чете правата.

С ръце, изтръпнали от тежестта на Линкълн Райм и инвалидната му количка, двама запотени полицаи качиха товара си по стълбите и го оставиха във фоайето. Райм се насочи към апартамента на Фокусника и спря до Амелия Сакс.