Джефри Дивър - Невидимия

Гледаше омагьосаните лица на зрителите, чувстваше възбудата, очакването… Дланите ѝ се потяха, сякаш самата тя щеше да излезе на сцената. О, какво не би дала да седи в този момент в гримьорната! Радостна, уверена, но неспокойна, с разтуптяно сърце в очакване на последната минута преди началото. Нищо не можеше да сравни с това усещане.

Тя се засмя тъжно. Ето, беше влязла в „Сирк фантастик“.

Но като вестоносец.

Чудеше се: „Достатъчно ли съм добра?“ Въпреки думите на Дейвид Балзак понякога тя си мислеше, че е. Поне толкова добра, колкото, да речем, Хари Худини в началото на кариерата си — единствените измъквания по време на първите му представления влизали в репертоара на зрителите, които напускали залите отегчени или ядосани, че им показват такива изтъркани фокуси. Робер-Худен се чувствал толкова неловко на своите първи представления, че вместо да забавлява публиката с трикове, показвал механични играчки.

Но докато гледаше пространството зад сцената, към стотиците артисти, които играеха от деца, в ушите ѝ отново прозвуча строгият глас на Балзак: „Рано е, рано е, рано е…“ Тя намираше в тези думи както разочарование, така и успокоение. Накрая реши, че той има право. Той беше майсторът, тя — чиракът. Трябваше да му има доверие. Още година-две. Чакането си струваше.

Освен това трябваше да се погрижи за майка си…

Която в момента може би седеше в леглото и си бъбреше с Джейнин, чудеше се къде е дъщеря ѝ — дъщерята, която я беше изоставила в тази съдбовна нощ, когато е трябвало да бъде до нея.

Помощничката на Кадески се появи на стълбите и ѝ махна.

Дали Кадески бе дошъл? Дано да беше…

Младата жена обаче каза:

— Той току-що се обади. Дава интервю за някаква радиостанция и ще закъснее. Скоро ще дойде. Онази е неговата ложа. Изчакайте го там.

Кара кимна и обезкуражена, отиде, където ѝ беше посочила жената. Отново огледа публиката. Магическото превръщане бе завършило. Всички места бяха заети. Децата, мъжете и жените се бяха превърнали в публика.

Дум.

Кара подскочи от силното, глухо кънтене, което прозвуча под купола.

Светлините угаснаха, залата потъна в пълен мрак, нарушен само от червеното сияние на аварийните изходи.

Дум.

Тълпата утихна.

Дум… дум… дум.

Тъпанът биеше бавно. Кара чувстваше вибрациите на звука с тялото си.

Дум… Дум…

Един ярък прожектор освети центъра на арената, където стоеше Арлекин с костюм на черни и бели карета и маска със същия рисунък. Държеше дълъг жезъл високо над главата си, огледа се злобно.

Дум.

Той излезе напред, закрачи по края на арената и зад него се образува дълга процесия. Други герои от комедия дел арте, а също призраци, феи, принцеси и принцове, магьосници. Някои вървяха, други танцуваха, трети се въртяха бавно, четвърти стъпваха на високи кокили с лекотата, с която други хора вървят по улицата, пети се возеха в каруци и колесници, украсени с тюл, пера, дантели и мънички светещи крушки. Всички стъпваха в такт с тъпана.

Дум… дум…

Лицата им бяха закрити с маски, боядисани в бяло, черно, сребристо или златисто, изпъстрени с блестящи петънца. Жонглираха с топки, носеха сфери, бенгалски огън, свещи, фенери, разпръскваха бели конфети като снежинки.

Тържествени, царствени, игриви, зловещи.

Дум…

Едновременно средновековен и футуристичен, парадът хипнотизираше. И ясно показваше едно: каквото и да съществуваше навън, тук то не беше реално. Зрителят можеше да забрави всичко, което знае за живота, за човешката природа, за самите закони на физиката. Сърцата биеха не в собствения си ритъм, а в такт с тъпана; душата вече не принадлежеше на тялото — тя маршируваше в неземния парад към света на илюзорното.

Вече сме на финала на нашето представление, почитаема публика.

Време е за най-зрелищния ни и противоречив номер. Една вариация на „Горящото огледало“.

В представлението ни този уикенд видяхте номера, създадени от знаменити илюзионисти като Хари Худини, П. Т. Слъбит и Х. Търстън. Ала дори те не са се престрашавали да покажат „Горящото огледало“.

Нашият изпълнител е попаднал в самия ад, заобиколен е от пламъци, които го приближават неумолимо — и единственото му спасение е една тясна вратичка, преградена от огнена завеса.

Ала тази вратичка, разбира се, може да не е никакъв изход.

Може би тя е само илюзия.

Аз ви предупредих, почитаема публика, че най-скорошният опит за пресъздаване на този номер завърши трагично.