Джефри Дивър - Невидимия

„ Докато? Защо не ако? “

Връзката прекъсна. Райм се извъртя с количката си и се приближи до таблицата с уликите.

„Ръката е по-бърза от окото.“

„Само че не е.“

Какво бе замислил майсторът илюзионист Ерик Уиър?

Райм почувства болезнено напрежение в мускулите на врата си. Погледна през прозореца и се замисли над загадката, пред която бяха изправени.

Хобс Уентуърт, снайперистът, беше мъртъв и Грейди и семейството му бяха в безопасност. Констабъл очевидно бе очаквал да го измъкнат от стаята за разпити, но Уиър не беше направил опит да го освободи. Изглеждаше, че плановете на Фокусника са се провалили.

Райм обаче не можеше да приеме този очевиден извод. С мнимото отравяне на Кристин Грейди убиецът беше отклонил вниманието им от съдебната сграда и Райм прие предположението на Бел, че Уиър ще направи нов опит да освободи Констабъл. Или целта му бе друга — може би се канеше да убие Констабъл, за да не му даде възможност да свидетелства.

Тревогата го измъчваше. Райм отдавна се беше примирил, че никога няма да залови пряко някой престъпник. За сметка на това обаче умът му действаше безотказно. Седнал неподвижно в инвалидната количка или легнал, той бе в състояние да предвиди ходовете на преследваните.

Само в случая с Ерик Уиър — Фокусника, това не му се удаваше. Този човек бе посветил цялата си душа на измамата.

Райм се замисли дали няма друг начин да достигне до отговорите на неразрешимите въпроси в това разследване.

Сакс, Селито и Отрядът за бързо реагиране претърсваха сградите на ареста и съда. Кара беше в цирка и разпитваше Кадески. Том се опитваше да намери Китинг и Лосър, бившите асистенти на престъпника, за да провери дали Уиър не се е свързал с тях отново и дали няма да си спомнят някоя важна подробност. Специален екип претърсваше сградата, където се беше самоубил Хобс Уентуърт, а лабораториите във Вашингтон още анализираха изкуствената кръв.

Какво можеше да стори Райм, за да предвиди следващите ходове на Уиър?

Само едно.

Той реши да опита нещо, което не беше правил от години.

Лично да извърши един оглед. Това претърсване започна от входа на градския арест и го преведе през лабиринт от коридори, озарени от зеленикава луминесцентна светлина; покрай ъгли, очукани с годините от безброй колички с инструменти и провизии; през килери и складове в опит да долови стъпките на Ерик Уиър — и да прочете мислите му.

Тази разходка, разбира се, той предприе със затворени очи, само в мислите си. Въпреки това тя му стори най-уместният способ за преследване на „изчезнатия“ човек.

Светофарът светна зелено и Малерик потегли.

Мислеше за Андрю Констабъл, фокусник в собствената си област, както се беше изразил Джеди Барнс. Като менталист Констабъл можел за секунди да прецени човек и да възприеме поведение, с което да го предразположи. Да повдигне духа му с хумор, мъдрост, разбиране. Да заеме разумна, съчувствена позиция.

Да го прати за зелен хайвер.

Наивници не липсваха. Човек би си помислил, че никой няма да се хване на глупостите на групировки като Патриотичния съюз. Но както бе казал великият импресарио П. Т. Барнъм, всяка минута на земята се ражда по един малоумник.

Докато караше по вечерните улици, Малерик си мислеше развеселено за удивлението, което Констабъл сигурно изпитваше в момента. Част от плана за бягството изискваше Констабъл да зашемети адвоката си. Преди няколко седмици в ресторантчето в Бедфорд Джънкшън Джеди Барнс бе отбелязал:

— Е, господин Уиър, Рот е евреин. Андрю с удоволствие ще му причини болка.

— Това не ме интересува — отговори Уиър. — Ако иска, да го убие. Това няма да се отрази на плана ми. Просто искам да се погрижи за него. Да го извади от строя.

Сега си представяше растящата паника в сърцето на Констабъл, застанал до изстиващото тяло на Рот в очакване Уиър да се появи и да го освободи — което, разбира се, нямаше да стане.

Вратата на стаята щеше да се отвори и десетина надзиратели щяха да извлекат затворника и да го върнат в килията. Процесът щеше да протече по план и Андрю Констабъл, Барнс, Уентуърт и всичките останали селяци от бандата им изобщо нямаше да разберат как са ги използвали.

Докато чакаше на поредния светофар, той се почуди как ли върви разсредоточаването. „Отровеното момиченце“ — мелодраматичен и леко изтъркан номер, но Уиър знаеше от личен опит, че публиката най-лесно се хваща на очевидното. Това, разбира се, не бе най-майсторското разсредоточаване в света, защото не беше сигурно, че полицията ще намери спринцовката в хотелската стая. Не можеше да е сигурен, че момиченцето или кой да е друг ще изяде шоколадчето. Райм и хората му обаче бяха толкова способни, че най-вероятно щяха да намерят подхвърлената улика и веднага да си направят ужасяващото заключение. Сетне щяха да открият, че в шоколадчето не е имало никаква отрова.