Джефри Дивър - Невидимия

— Това е спешно отделение, детективе — отвърна упорито жената. — Знаете ли колко хора има пред мен сега?

— Не знам, госпожо, но си представете всички тези хора легнали на земята и с белезници. Такава ще бъде гледката, ако не се разкарат, преди да се появим. А това ще бъде след две минути.

— Случаите сменят цвета си.

Чарлс Грейди седеше прегърбен на един оранжев пластмасов стол в чакалнята на спешното отделение и гледаше втренчено зеления линолеум, изтъркан от краката на хиляди отчаяни хора.

— Криминалните случаи имам предвид.

Роланд Бел седеше до него. Огромното тяло на Луис закриваше близката врата. На входа на оживения коридор стоеше друг член на Отряда за бързо реагиране, Греъм Уилсън, хубав мъж с остър поглед, който забелязваше скрити оръжия, сякаш имаше рентгенови очи.

Съпругата на Грейди и други двама полицаи бяха придружили Криси в самото спешно отделение.

— Навремето имах един преподавател — продължи Грейди. — Беше прокурор, после съдия. Веднъж ни каза, че през цялата си практика не е виждал нито един черно-бял случай. Всичките били с различни разцветки на сивото. Имало много тъмносиво или много светлосиво. Но всичките били сиви.

Бел погледна по коридора към импровизираната чакалня, оградена от дежурната сестра за наранените скейтбордисти и велосипедисти. Както бе наредил, тази част на болницата беше разчистена.

— Когато обаче лично си замесен в случая, той променя цвета си. Става черно-бял. Независимо дали си обвинител, или защитник, сивото изчезва. Твоята страна става само бяла, а другата — сто процента черна. Добро и зло. Преподавателят ми казваше, че трябва да се пазим от това. Трябва да си напомняме, че случаите всъщност са сиви.

Бел забеляза един санитар. Младият латиноамериканец изглеждаше безопасен, но детективът кимна на Уилсън и той спря служителя и провери служебния му пропуск.

Криси беше в операционната вече петнайсет минути. Защо никой не излизаше да каже поне какво е състоянието ѝ?

Грейди продължи:

— Обаче знаеш ли, Роланд? През всички тези месеци, откакто разкрихме заговора в Кантон фолс, аз виждам случая „Констабъл“ в черно и бяло. Нито веднъж не съм помислил, че може да е сив. Преследвах го с всички средства. — Прокурорът се засмя мрачно; погледна към коридора и усмивката му помръкна. — Къде, по дяволите, е този лекар?

Отново сведе глава.

— Но може би, ако го бях видял в сиво, може би, ако не го бях преследвал толкова ожесточено, ако бях допуснал повече компромиси, той нямаше да наеме Уиър. Можеше да не…

Той кимна към мястото, където беше изпратил дъщеря си. Задави се и заплака тихо.

— Мисля, че преподавателят ти не е бил прав, Чарлс — каза Бел. — Поне за случаите с такива като Констабъл. Хора, които вършат подобни неща… човек не може да бъде „сив“ с тях.

Грейди избърса лицето си.

— Твоите момчета, Роланд. Били ли са някога в болница?

Само когато бяха отишли да видят майка си малко преди смъртта ѝ, помисли си Бел, но не го каза.

— Няколко пъти. Все за дребни неща: натъртвания и ожулвания от бейзбола.

— В такива случаи си мислиш, че полудяваш — отбеляза Грейди и отново погледна към празния коридор. — Направо си мислиш, че полудяваш.

След няколко минути в коридора настъпи раздвижване. Един лекар със зелена престилка забеляза Грейди и бавно се приближи. По лицето му не се четеше нищо.

— Чарлс — рече Бел.

Въпреки че седеше с наведена глава, прокурорът вече бе забелязал лекаря.

— Черно и бяло — прошепна. — Боже мили.

Изправи се, за да посрещне медика.

Линкълн Райм гледаше през прозореца към вечерното небе. Телефонът иззвъня.

— Команда, вдигни телефона.

Щрак.

— Да?

— Линкълн. Роланд е.

Мел Купър се обърна със сериозно изражение. Двамата знаеха, че Бел е в болницата с Кристин Грейди и родителите ѝ.

— Как е?

— Добре.

Купър затвори очи за миг, сякаш благодареше мислено на Бога. Райм си отдъхна.

— Няма ли отрова?

— Не. Било е обикновено шоколадче. Няма и молекула отрова.

— Значи и това е за отвличане на вниманието.

— Така изглежда.

— Но какво, по дяволите, означава? — попита тихо Райм, повече себе си, отколкото Бел.

— Готов съм да се обзаложа, че Уиър отново иска да насочи вниманието ни към Грейди — отвърна детективът. — Това означава, че ще опита нещо друго, за да измъкне Констабъл. Все още е някъде в съда.

— Тръгвате ли към тайната квартира?

— Да. С цялото семейство. Ще останат там, докато хванем убиеца.