Джефри Дивър - Невидимия

— Някъде навън е — завърши тя накрая. — Сигурна съм, че е навън.

И затвори очи.

Кара се наведе и положи нежно ръка върху нейната, докато старицата заспа. Мислеше си все за проблясъка на майка си, за който ѝ бе съобщила Джейнин и който тя беше пропуснала.

Но щом се бе случило веднъж, значи щеше да се повтори. Накрая Кара стана и излезе в тъмния коридор. Размишляваше, че въпреки целия си талант на илюзионистка не е в състояние да извърши единствения фокус на света, който искаше с цялото си сърце — да пренесе душата на майка си от света на забравата на онова място, където хората изживяват пълноценно годините, които им е дал Господ. Където умът запазва всички спомени от богатата история на семейството. Където пропастите между любимите хора се оказват само ефект — временни илюзии.

Джералд Марлоу, мъж с гъста, неестествено тъмна коса, оглавяваше патрулния отдел на Нюйоркското полицейско управление. Предпазливото му поведение се дължеше на двайсетгодишна кариера като патрулиращ полицай и още петнайсет години на по-рискованата ръководна длъжност.

В понеделник сутринта Амелия Сакс стоеше мирно пред него, с разкъсвани от артритни болки колене. Намираха се в ъгловия кабинет на Марлоу в Голямата сграда на Полис Плаза 1 в Манхатън.

Марлоу вдигна поглед от документите, които четеше, към безупречно изгладената ѝ тъмносиня униформа.

— О, седнете, полицай. Извинявайте. Седнете… Значи вие сте дъщерята на Хърман Сакс.

Тя седна. Забеляза кратко колебание между последните две изречения. Дали пропуснатото обръщение беше „момиче“?

— Тъй вярно.

— Бях на погребението.

— Спомням си.

— Хубаво беше.

„Като всяко погребение.“

Без да сваля поглед от нея, Марлоу продължи:

— Добре, полицай. Ето какво е положението. Леко сте загазили.

Това я сащиса.

— Моля, сър?

— В събота сте правили оглед на местопрестъпление край река Харлем. Някаква кола паднала във водата.

Маздата на Фокусника — след като бе разбила колибата на Карлос.

— Да.

— Арестували сте един човек.

— О, това ли? Не беше точно арест. Този човек мина през лентата и започна да се рови наоколо. Наредих да го изведат и задържат.

— Задържане, арестуване, все същото. Мисълта ми е, че той е останал известно време с белезници.

— Да, трябваше да го отстраня. Пречеше на огледа.

Сакс се поуспокои. Тъпанарят се беше оплакал. Всеки ден се случваше. Никой не се занимаваше с подобни глупости.

— Е, този човек е Виктор Рамос.

— Да, мисля, че ми спомена.

— Конгресмен Виктор Рамос.

Сакс впи нокти в дланите си.

Капитанът отвори последния брой на „Ню Йорк дейли нюз“.

— Я да видим, я да видим. А, ето.

Той вдигна вестника, за да ѝ покаже едно голяма снимка на споменатия конгресмен с белезници. Заглавието гласеше: КРАТКА ПОЧИВКА ЗА ВИКТОР.

— Казали сте на полицаите да го отведат за кратка почивка, така ли е?

— Ама той…

— Вярно ли е?

— Мисля, че да, сър.

— Твърдял е, че търси оцелели.

— Оцелели ли? — избухна в смях тя. — Това беше една талашитена колиба, която се бе съборила, когато колата на престъпника прелитала край нея. Част от стената бе паднала и…

— Не се разгорещявайте толкова, полицай.

— … и мисля, че една торба с празни бутилки се беше скъсала. Това бе единствената щета. Отрядът за бързо реагиране претърси бараката и аз я запечатах. Единствените живи същества вътре са били въшките.

— Аха — измърмори Марлоу, посмутен от избухването ѝ. — Той твърди, че просто искал да се увери, че обитателите са добре.

Тя не се сдържа да не отбележи с рязка ирония:

— Собствениците на дома излязоха без чужда помощ. Нямаше пострадали. Макар че, доколкото разбрах, по-късно единият получил натъртване на бузата, когато оказал съпротива при ареста.

— Арест ли?

— Опитал се да открадне светкавицата на един репортер, след като уринирал върху него.

— О, майко мила…

— Бяха живи и здрави — продължи тя, — друсани до козирката и пълни боклуци. За тези граждани ли се е загрижил Рамос?

Изражението на капитана, едновременно предпазливо и съчувствено, отново стана безпристрастно, типично за висш бюрократ.

— Знаете ли със сигурност, че Рамос е унищожил улики, които биха подпомогнали залавянето на престъпника?

— Дали е унищожил, или не, няма никакво значение, сър. В случая е важна процедурата.

Тя се постара да се овладее, да говори по-спокойно. Все пак Марлоу беше големият началник.