Джефри Дивър - Невидимия

— Е, засега продължавате да изпълнявате задълженията си.

— Да, сър. Кога ще бъде известно?

— След ден-два.

Тя стана и се насочи към вратата. Сетне спря и се обърна:

— Сър?

Марлоу вдигна поглед, сякаш беше изненадан, че тя е още там.

— Рамос бе на мястото на престъпление. Дори да беше кметът или самият президент, пак щях да постъпя така.

— Затова баща ви може да се гордее с вас, полицай. Вие сте достойна негова дъщеря. — Марлоу вдигна слушалката. — Да се надяваме, че нещата ще се уредят.

Том пусна Лон Селито в коридора, където Линкълн Райм, седнал в яркочервената си инвалидна количка, мърмореше на работниците, оправящи щетите от пожара в спалнята му на горния етаж.

На път към кухнята болногледачът изсумтя:

— Остави ги на мира, Линкълн. Какво разбираш от ремонти?

— Въпросът е принципен — тросна се паралитикът. — Това е моята спалня, а те са крайно непохватни.

— Винаги е такъв, когато приключи някой случай — обясни Том на Селито. — Нямаш ли някой въоръжен грабеж или убийство да го усмириш?

— Не се нуждая от усмиряване — сопна се Райм, когато болногледачът излезе. — Искам само хората да внимават със стените ми.

— Здравей, Линк — поздрави го Селито. — Трябва да поговорим.

Тонът и погледът на детектива не убягнаха от вниманието на Райм. Работеха заедно от години и той лесно разчиташе изражението на Селито, особено когато беше разтревожен. Какво ли имаше сега?

— Току-що ми се обади началникът на патрулния отдел. Става дума за Амелия.

На Райм му се стори, че сърцето му започва да бие по-учестено. Разбира се, не можеше да го почувства, макар че все пак усещаше ускоряването на пулса във врата и слепоочията си.

Какво бе станало с нея? Престрелка, катастрофа…

— Казвай, Лон.

— Скъсали са я на изпита за сержанти.

— Какво?

— Да.

Моментното облекчение на Райм се смени със съчувствие към Сакс. Детективът продължи:

— Още неофициално, но разбрах.

— Откъде?

— По веригата. Едно птиченце ми каза. Сакс е звезда. Когато стане нещо такова, веднага се разчува.

— Нали имала отлична оценка?

— Въпреки отличната оценка.

Райм влезе с количката си в лабораторията. Детективът, чиито дрехи днес бяха особено намачкани, го последва.

Обяснението беше просто. Сакс накарала някакъв човек да напусне мястото на огледа и когато не се подчинил, наредила да го арестуват.

— За лош късмет се оказало, че това е Виктор Рамос.

— Конгресменът.

Линкълн Райм не се интересуваше от интригите във властта, но знаеше за Рамос — този политик наскоро се беше сетил за испаноезичните си сънародници в Харлем и смяташе да ги използва като трамплин към по-важен пост в Олбъни или Вашингтон.

— Имат ли право да я скъсат?

— Хайде, Линк, имат право да правят каквото си искат. Дори се говори за временно отстраняване.

— Тя може да се бори. Трябва да се бори.

— Нали знаеш какво става с ченгетата, които потърсят адвокатска помощ? Дори да спечели, има голяма вероятност да я пратят в Източен Ню Йорк. По дяволите, дори по-лошо. Могат да я изпратят на административна длъжност в Източен Ню Йорк.

— Мамка им! — изсъска Райм.

Селито закрачи из стаята, като внимаваше да не настъпва множеството кабели, загледа се в дъската с материалите по разследването на Фокусника, сетне се тръшна на един стол, който изскърца под тежестта му. Опипа дебелия си корем — делото „фокусника“ бе провалило диетата му.

— Има още нещо — добави съзаклятнически.

— Да?

— Ами, познавам един човек. Онзи, дето прочисти Осемнайсети.

— Когато наркотиците изчезваха от хранилището за веществени доказателства? Преди няколко години?

— Да. Същият. Той има сериозни връзки в Голямата сграда. Главният комисар ще се вслуша в мнението му. А той ми е задължен. — Селито махна към дъската: — И, мамка му, гледай какво постигнахме. Заловихме един дяволски опасен негодник. Нека му се обадя. Ще пусна в действие някои връзки.

Райм също заоглежда дъската, апаратурата, масичките, книгите — всичко, предназначено за анализиране на веществените доказателства, събирани от Сакс през последните няколко години.

— Не знам — отвърна той.

— Какъв е проблемът?

— Ако стане сержант по този начин, няма да е нейно постижение.

— Нали знаеш какво означава това повишение за нея, Линк?

Да, знаеше.

— Виж, ние просто ще играем по правилата на Рамос. Ако иска да нанася удари под кръста, и ние ще направим същото. Дори може да го изритаме по кокалчетата. — Селито явно хареса този израз. — Амелия никога няма да разбере. Ще кажа на моя човек да се погрижи да не се разчуе. Той ги умее тези неща.