Джефри Дивър - Невидимия

Каквато и да беше майка ѝ, тя никога не се колебаеше. Бе или с две ръце „за“, или готова да ти изкара всичко през носа.

Но не и сега — когато почти бе загубила всичко човешко. Приличаше на дете, заспало с отворени очи.

Проведеният току-що разговор беше плод на въображението на Кара. Е, нейните реплики бяха истински. Ала думите на майка ѝ, от „добре, а ти как си“ до последното „ще се постарая“, бяха измислени от самата Кара.

Не, майка ѝ не беше продумала днес. Нито вчера. Нито при кое да е от предишните ѝ посещения. Тя лежеше безучастно. Понякога беше така. Друг път бе будна, но бръщолевеше ужасяващи безсмислици, свидетелство за завладяването на мозъка ѝ от една невидима войска, унищожаваща безмилостно памет и съзнание.

Имаше обаче и още по-жестока страна на трагедията ѝ. Много рядко тя идваше на себе си и тези кратки мигове покосяваха всяка надежда на дъщеря ѝ. Точно когато младата жена се беше приготвила за най-лошото — че е загубила майка си завинаги, — тя се връщаше, сякаш непроменена, от дните преди мозъчния кръвоизлив. И Кара се предаваше, също както някоя малтретирана жена прощава на жестокия си съпруг. В такива моменти тя се заблуждаваше, че майка ѝ ще се оправи.

Лекарите, разбира се, повтаряха, че такава надежда няма. Ала те не бяха седели до леглото на старицата, когато преди няколко месеца майка ѝ се събуди внезапно и се обърна към Кара с усмивка:

— Здравей, миличка. Хапнах от сладките, които ми донесе вчера. Сложила си им повече орехи, както ги обичам. Да вървят по дяволите калориите. О, как се радвам, че си тук. Дай да ти разкажа какво направи вчера господин Брандън. С дистанционното.

Кара примигна удивено. Защото, по дяволите, тя наистина бе донесла сладки на майка си предния ден и наистина им беше сложила повече орехи. И наистина побърканият господин Брандън бе откраднал едно дистанционно управление и с помощта на отразения сигнал от прозорците на съседната сграда беше подлудил жителите на дома, като непрекъснато сменял каналите и силата на звука на телевизора в главното фоайе като полтъргайст.

Ето! Къде по-ясно доказателство, че това винаги ще си остане нейната кипяща от живот майка. Нейната истинска майка продължаваше да живее в увреденото тяло в стая 492 и някой ден щеше да се измъкне от него.

На следващия ден обаче старата жена изгледа дъщеря си подозрително и я запита какво прави тук и какво иска. Ако било за сметката за електричеството, тя я била платила и имала разписка за доказателство. След случая с ореховите сладки и дистанционното управление старицата нямаше повече проблясъци.

Сега Кара докосна ръката на майка си, топла, без бръчки, с розова кожа като на бебе. Почувства онова, което изпитваше при всяко посещение — трите ужасно противоречиви копнежа: мъките на майка ѝ да прекъснат веднъж завинаги, тя да се върне при нея жизнена като преди и самата Кара да се освободи от ужасното бреме на тези две взаимно изключващи се желания.

Тя погледна часовника си. Както винаги, закъсняваше за работа. Господин Балзак никак нямаше да е доволен. Кара допи кафето си, хвърли чашката в кошчето и излезе.

Едра чернокожа жена с бяла униформа ѝ махна за поздрав:

— Кара! Откога си тук?

— От двайсет минути, Джейнин.

— Трябваше да мина да ви видя. Будна ли е още?

— Не. Не беше, когато дойдох.

— О, съжалявам.

— Говореше ли нещо, преди да дойда?

— Да, малко. Не можах да разбера дали е свързано, или не. Нали знаеш… Днес времето е хубаво. Със Стефи ще я изведем на двора, ако се събуди по-късно. Харесва ѝ да излиза. След това винаги се чувства по-добре.

— Трябва да вървя. Утре имам представление. В магазина. Помниш ли къде е?

— Разбира се. По кое време?

— В четири. Ела.

— Утре свършвам рано. Ще дойда. След това ще пийнем от онези коктейли с прасковения нектар. Като миналия път.

— Чудесно. А, доведи и Пит.

Негърката се намръщи:

— Момиче, не се обиждай, ама единственият начин да докараш този мъж да те види е, ако играеш на мача на „Джетс“ или „Стилърс“ в неделя и го дават по кабелната.

— От твоите уста в Божиите уши — усмихна се Кара.

Преди стотина години това жилище вероятно е било доста прилично за стандартите на някой сравнително успял бизнесмен.

Или за собственика на галантериен магазин в луксозния търговски район около Четиринайсета улица.

Или пък за някой политик от демократите, обигран в древното изкуство да забогатяваш благодарение на обществения си пост.