Джефри Дивър - Невидимия

Истината обаче беше друга: в триковете с карти, които Малерик изпълняваше над черното кадифе, нямаше нищо илюзорно, още по-малко магическо. Те бяха просто добре тренирани упражнения на ръцете, подчиняващи се на всемогъщите физични закони.

О, почитаема публика, това, което виждате и което ще видите, е съвършено реално.

Реално като огъня, изгарящ човешката плът.

Реално като въжето, стегнато около врата на млада девойка.

Реално като движението на часовниковите стрелки, които бавно ви приближават към ужаса, който ще изпита следващият ни изпълнител.

— Здравей.

Младата жена седна до леглото на майка си. През прозореца се виждаше грижливо поддържан двор с висок дъб, обвит с бръшлян, който ѝ бе напомнял безброй неща през няколкото месеца, прекарани край това легло. Днес увилото се около ствола растение не ѝ приличаше нито на дракон, нито на ято птици, нито на войник.

— Как си, мамче? — попита Кара.

Това обръщение бе дошло от една ваканция в Англия. Тогава Кара измисли прякори на всички членове на семейството си: Негова царственост и Нейно краличество мамчето. Тя самата беше Галената принцеса.

— Добре съм, миличка. Ти как си?

— По-добре от някои, но не толкова добре като други. Хей, харесва ли ти?

Кара вдигна ръка, за да покаже добре оформените си нокти, които сега бяха черни като фурнира на роял.

— Прекрасно, миличка. Розовото започваше да ми омръзва. В наши дни се среща навсякъде. Банално е.

Кара стана и пооправи възглавницата на майка си. Отново седна и отпи от голямата пластмасова чаша — кафето беше единственият ѝ порок, неустоим и скъп. Това бе третата ѝ чаша за тази сутрин.

Косата ѝ беше подстригана като на момче и бе сменила всички възможни цветове в течение на пребиваването ѝ в Ню Йорк. Някои биха нарекли прическата ѝ „хлапашка“; определение, което тя ненавиждаше. Предпочиташе да я нарича „удобна“. Можеше спокойно да излезе броени минути след като се е изкъпала — наистина удобно за човек, който не си ляга преди три през нощта и определено не обича да става рано.

Днес носеше черни панталони и обувки с плоски подметки, макар че не бе особено висока. Тъмнолилавото ѝ горнище беше без ръкави и подчертаваше добре оформените ѝ мускули. Кара бе завършила колеж, където на изкуството и политиката се обръщаше доста по-голямо внимание, отколкото на физкултурата, но след дипломирането си се беше записала в един спортен клуб и сега тренираше редовно на лежанката и пътеката за бягане. От млада обитателка на бохемския Гринич Вилидж може да се очаква да украси тялото си поне с малка халка или скрита рисунка, но бялата кожа на Кара не носеше нито татуировки, нито дупки за обеци.

— Слушай сега, мамче. Утре имам представление. Една от скромните изяви при господин Балзак, нали се сещаш.

— Спомням си.

— Сега обаче ще е различно. Този път ме пуска самостоятелно. Аз съм загряващ и основен изпълнител едновременно.

— Сериозно ли, миличка?

— Напълно.

Господин Гелтър мина пред вратата.

— Здрасти.

Кара му кимна. Спомни си, че от самото идване на майка ѝ в „Стайвсънд манър“, един от най-луксозните старчески домове в града, двамата с вдовеца бяха предизвикали сериозно възмущение.

— Мислят си, че спим заедно — бе прошепнала възрастната жена на дъщеря си.

— А така ли е? — попита Кара, която беше на мнение, че пет години след смъртта на баща ѝ е крайно време майка ѝ да започне сериозна връзка с някой мъж.

— Разбира се, че не! — изсъска гневно старицата. — За каква ме мислиш?

Тази случка ѝ даде пълна представа за възрастната жена: можеше да си позволи да се пошегува в определени граници, но прекалената волност я превръщаше във враг, въпреки че ѝ беше дъщеря.

Кара продължи да разказва възбудено плановете си за следващия ден. Докато говореше, се вгледа внимателно в старицата — с необичайно гладка за седемдесетгодишна жена кожа, розова като на бебе, с леко прошарена коса. Фризьорката на дома ѝ беше направила стилна прическа.

— Между другото, мамче, някои приятели също ще присъстват. Ще се радвам, ако дойдеш и ти.

— Ще се постарая.

Кара, седнала на самия ръб на леглото, осъзна, че е стиснала юмруци и тялото ѝ е напрегнато. Дишаше на пресекулки.

„Ще се постарая…“

Тя затвори очи, за да пропъди сълзите. По дяволите!

„Ще се постарая…“

„Не, не, не може така“ — помисли си гневно. Майка ѝ не би казала просто „ще се постарая“. Тази реплика не беше нейна. Тя би казала: „Задължително ще дойда, миличка. Ще съм на първия ред.“ Или хладното: „Утре не мога. Трябваше да ме предупредиш по-рано.“