Джефри Дивър - Невидимия

Отначало Барнс изобщо не искаше да се среща с Уиър, защото си мислеше, че е клопка. Магьосника обаче го беше предразположил, като му каза да гледа новините в един определен ден.

Главната сензация беше убийството на някакъв мексикански градинар — незаконен емигрант, — който работел за богато семейство в едно близко градче. Уиър донесе на Барнс портфейла на убития. Трофей — като еленови рога.

Уиър беше прям. Каза на Барнс и останалите, че е избрал мексиканеца заради мнението на групата им по отношение на емигрантите. Той лично не споделял вижданията им — искал само да използва уменията си, за да печели пари. Това устройваше всички. В ресторанта Магьосника им изложи плана си, сетне се ръкуваха и той си тръгна. Преди няколко дни Стемпъл и Барнс бяха изпратили перверзния свещеник Суенсън в Ню Йорк с нареждане да убие Грейди в събота вечерта. И както беше предвидено, той се провали.

Хобс трябваше да „стои на разположение“, в случай че потрябва на Уиър.

И очевидно този момент беше дошъл. Той набра номера на Барнс и в слушалката прозвуча едно рязко:

— Да?

— Аз съм.

Тъй като щатската полиция издирваше Барнс под дърво и камък, двамата се бяха разбрали да говорят възможно най-кратко.

— Трябва да направиш онова, за което говорихме в ресторанта — каза Барнс.

— Добре. Отивам при езерото.

— Да.

— Отивам при езерото и взимам въдицата.

— Да.

— Добре. Кога?

— Сега. Веднага.

— Дадено.

Барнс затвори рязко и Хобс смени омлета си с кафе и сандвич с бекон и яйца за вкъщи, с допълнително кетчуп. Когато Джеди Барнс каже „веднага“, това означава „веднага“ и точка.

Щом храната му стана готова, той излезе, качи се на пикапа си и потегли. Трябваше да се отбие през фургона си, да вземе стария „Додж“, регистриран под фалшиво име, и да отиде незабавно при „езерото“, което, разбира се, не беше никакво езеро, а определено място в Ню Йорк.

„Въдицата“ също не означаваше нищо, свързано с риболова.

Отново в Гробницата.

От едната страна на закованата за пода маса седеше мрачният Джо Рот, дундестият адвокат на Андрю Констабъл.

От другата бяха Чарлс Грейди и Роланд Бел. Амелия Сакс стоеше права. Смрадливата стая за разпити със замъглени стъкла възбуждаше клаустрофобията ѝ. Тя се клатеше нервно напред-назад.

Вратата се отвори и един надзирател въведе Констабъл, стегна ръцете му с белезници пред тялото. Сетне се завъртя и излезе.

— Не се получи — започна спокойно Грейди.

— Кое? — попита Констабъл. — За онзи глупак Суенсън ли става дума?

— Не, става дума за Ерик Уиър.

— Кой?

По лицето на затворника се изписа искрено учудване.

Прокурорът обясни за опита за покушение от бившия илюзионист Ерик Уиър.

— Не, не, не… Нямам нищо общо със Суенсън. И нямам нищо общо с това.

Затворникът се втренчи в издрасканата маса. Пред ръцете му имаше някакви надписи, изстъргани в сивата боя.

— Нали ви казах вече, Чарлс, някои мои познати от близкото минало се самозабравиха. Те гледат на вас и щатските власти като на врагове, съюзници на евреите, негрите и всички останали. Изкривяват думите ми и ме използват като извинение да действат против вас. Отново повтарям. Нямам нищо общо с това.

Рот се обърна към прокурора:

— Да не си играем, Чарлс. В момента пипате напосоки. Ако имате улики, свързващи клиента ви с разбиването…

— Този Уиър уби двама души вчера — и един полицай. Това го прави сериен престъпник.

Констабъл подскочи. Адвокатът му отбеляза хладно:

— Съжалявам за това, но забелязвам, че не предявявате някакви обвинения към клиента ми. Защото нямате никакви доказателства за връзка между него и Уиър, нали?

Грейди не коментира тези думи, а продължи:

— В момента преговаряме с Уиър да свидетелства.

Констабъл се обърна към Сакс. Изглеждаше безпомощен, гледаше я умолително. Може би очакваше да заговори с гласа на разума. Тя обаче запази мълчание, Бел също. Не беше тяхна работа да спорят със заподозрените. Детективът присъстваше, за да пази Грейди и да следи за информация, подсказваща за други замислени покушения. Сакс беше дошла да наблюдава Констабъл и да научи още подробности за него и неговата група, които да им помогнат за формулирането на обвиненията срещу Уиър.

Освен това този човек ѝ беше интересен — всички го смятаха за истински злодей, а той се държеше разумно и проявяваше пълно разбиране и дори загриженост за случилото се през последните няколко дни. Райм гледаше само уликите, нямаше търпение да изследва поведението и мисленето на престъпниците. Сакс обаче проявяваше голям интерес към въпросите на доброто и злото. Дали пред нея седеше невинен човек, или един бъдещ Хитлер?