Джефри Дивър - Картбланш

Щом изпразниха пикапа, тя направи знак на едър мъж със сивокафяви панталони и тениска, който, изглежда, беше неуязвим за майския хлад. Той се поколеба, а после отиде при тях и с любопитство огледа Бонд.

— Да, госпожице Уилинг? Благодаря ви, госпожице Уилинг. Тази вечер ще има купища хубава храна за всички. Надникнахте ли в приюта? Претъпкан е.

Тя не обърна внимание на въпросите му, които на Бонд прозвучаха като бъбрене за отвличане на вниманието.

— Джосо, миналата седмица изчезна доставка от петдесет килограма. Кой я взе?

— Не съм чувал нищо…

— Не те попитах дали си чул нещо, а кой я е взел.

Лицето му представляваше непроницаема маска, но после се отпусна.

— Защо питате мен, госпожице Уилинг? Не съм направил нищо.

— Джосо, знаеш ли колко души щяха да нахранят петдесет килограма ориз?

— Аз…

— Кажи ми. Колко души?

Мъжът се извисяваше над нея, но Фелисити не помръдна. Бонд се запита дали когато изказа преценката си за добрата му форма, тя имаше предвид, че иска някой да я подкрепи. Очите ѝ обаче показаха, че за нея той не присъства в момента. Проблемът беше между нея и нарушителя, откраднал храна от онези, които се беше зарекла да закриля, и Фелисити беше напълно способна да го срази сама.

— Колко души? — повтори тя.

Джосо нещастно премина на зулуски или кхоса.

— Не — поправи го Фелисити. — Петдесет килограма ориз ще нахранят много повече хора.

— Стана случайно — запротестира той. — Забравих да затворя вратата. Беше късно. Работех и…

— Не е било случайно. Видели са те да отключваш вратата, преди да си тръгнеш. У кого е оризът?

— Не, не, трябва да ми повярвате.

— У кого е? — студено настоя тя.

Джосо претърпя поражение.

— Един човек от Кейп Флатс. От банда. Моля ви се, госпожице Уилинг, ако кажете на полицията, той ще разбере, че съм бил аз, и ще отмъсти на мен и на семейството ми.

Фелисити стисна челюсти и Бонд не можа да се отърси от предишното си впечатление, че тя прилича на лъвица, която се готви да нанесе удар. В гласа ѝ не прозвуча състрадание, когато каза:

— Няма да отида в полицията. Този път няма да го направя, но ще кажа на директора какво си сторил и той ще реши дали да те задържим при нас или не.

— Това е единствената ми работа. Имам семейство. Единствената ми работа.

— Но ти с лека ръка я застраши. А сега ида и си признай пред преподобния Ван Хрот. И ако той ти позволи да останеш и стане още една кражба, ще съобщя на полицията.

— Няма да се повтори, госпожице Уилинг.

Мъжът се обърна и влезе вътре.

Фелисити улови погледа на Бонд и чертите на лицето ѝ омекнаха.

— Във войната, която водя, понякога не си сигурен кой е врагът. Може да се откаже и на твоя страна.

На мен ли го казваш — помисли си Бонд.

Двамата се върнаха в пикапа. Фелисити се наведе отново да събуе обувките си, но Бонд побърза да я спре.

— Аз ще карам. Спестете си разкопчаването на каишките.

Тя се засмя и попита:

— Вечеря?

Бонд се почувства едва ли не виновен след всичко, което чу за глада.

— Ако все още искате.

— Да, искам.

— Онзи човек наистина ли щеше да бъде убит, ако бяхте отишли в полицията?

— Не. Полицаите щяха да изсмеят на идеята да разследват петдесет килограма откраднат ориз. Но равнините Кейп Флатс наистина са опасни и ако някой там реши, че Джосо го е предал, много вероятно е да го убие. Да се надяваме, че той си е взел поука. — Гласът ѝ стана хладен, когато добави: — Снизходителността може да ти спечели съюзници, но може и да ти навреди.

Фелисити насочи Бонд обратно към Грийн Пойнт. Тъй като ресторантът, който тя предложи, беше близо до хотел „Тейбъл Маунтин“, те оставиха пикапа там и тръгнаха пеша. Бонд забеляза, че Фелисити няколко пъти се озърна. Лицето ѝ беше нащрек, а раменете ѝ напрегнати. Улицата беше безлюдна. От какво се чувстваше заплашена?

Тя се отпусна, щом влязоха във фоайето на ресторанта, което беше украсено с гоблени и мебели от тъмно дърво и месинг. Големите прозорци гледаха към водата, по която трепкаха светлини. Залата беше осветена предимно от стотици кремави свещи. Сервитьорът ги заведе до масата им и Бонд забеляза, че тясната рокля на Фелисити блести на светлината и сякаш променя цвета си, докато тя върви, от морскосиньо до лазурно и небесносино. Кожата ѝ сияеше.

Сервитьорът я поздрави по име и се усмихна на Бонд. Фелисити си поръча „Космополитън“, а Бонд, също в настроение за коктейли, поиска питието, което беше пил с Фили Мейдънстоун.