Джефри Дивър - Картбланш

— Само се опитах да свърша работа, това с всичко поклати той глава. Влязох и започнах да изсипвам кофата, когато единият работник ме видя и ми се разкрещя. Какво съм видял? Какво гледам? „Нищо“ — отговорих аз и той ми заповяда да изляза.

— Наистина ли видя нещо, което може да ги е ядосало?

— Не мисля. На компютъра до кофата имаше имейл. Видях, че пише „Сърбия“ на английски, но не обърнах повече внимание.

— Нещо друго?

— Не, сър.

Сърбия…

И така, някои от тайните на „Геена“ бяха скрити зад вратата на отдел „Научни изследвания и разработки“.

— Трябва да измъкнем семейството каза Бонд на Нкози. Ако им дам пари, има ли хотел, където да отседнат до края на седмицата?

— Мога да им намеря стаи.

Бонд им даде хиляда и петстотин ранда. Дламини примигна, като видя толкова много пари. Нкози му обясни, че известно време трябва да се крият.

— И нека се обади на роднините и близките си приятели и да им каже, че той и семейството му са добре, но трябва да се правят на умрели няколко дни. Можеш ли да подхвърлиш репортаж за смъртта им в медиите? — попита Бонд.

— Мисля, че да. Административният офицер се колебаеше. Но се питам дали… — заглъхна гласът му.

— Ще го пазим в тайна. Не е необходимо капитан Джордан да знае.

Пред тях се появи прекрасната панорама на Кейптаун. Бонд погледна часовника си. Беше време за втората му задача за вечерта, която изискваше да покаже съвсем различни умения на занаята от тези как се избягват гранати и запалителни бомби. Подозираше обаче, че тази работа няма да бъде по-малко предизвикателна.

Бонд не остана смаян от клуб „Лодж“.

Може би навремето, когато е бил място за среща на ловци с бричове и якета, украсени с патрондаши и пушки за едър дивеч, клубът сигурно е бил елегантен, но сега атмосферата беше на банкетна зала, където обикновено се провеждат сватбени тържества. Бонд дори не беше сигурен дали бизонската глава, която се бе втренчила в него близо до входа, е естествена или произведена в Китай.

Той каза името Джийн Терон на една от привлекателните жени на входа. Тя беше русокоса, с пищни форми и носеше тясна пурпурночервена рокля с дълбоко изрязано деколте. Другата беше от зулуско или кхоса потекло, но също с хубаво тяло и издокарана. Бонд си помисли, че организаторите на благотворителния прием знаят как тактически да привлекат различни раси в преобладаващо мъжкия кръг от дарители.

— Гост съм на господин Хидт — добави Бонд.

— А, да — отвърна жената със златистите коси и го заведе в слабо осветено помещение, където се разхождаха над петдесетина души. Там предлагаха вино, шампанско и безалкохолни напитки. Бонд избра шампанско.

Вслушал се беше в съвета за облеклото на Хидт и носеше светлосиви панталони, черно спортно сако и светлосиня риза, без вратовръзка.

С чашата шампанско в ръка, той огледа луксозната зала. Събитието беше на Международната организация срещу глада, базирана в Кейптаун. На триножници бяха поставени снимки на доброволци, които раздават големи торби с помощи на щастливи получатели, предимно жени, и разтоварват чували с ориз и жито от самолети „Херкулес“. Нямаше фотографии на гладуващи мършави деца — подбран с вкус компромис. Организаторите искаха дарителите да се почувстват малко, не прекалено неудобно. Бонд предположи, че в света на алтруизма трябва да се маневрира внимателно — като политиката на Уайтхол.

Мелодичните звуци на „Лейдисмит Блек Мамбазо“ и вдъхновяващите песни на кейптаунската певица Верити, разнасящи се от тонколоните на тавана, осигуряваха приятен музикален фон на вечерта.

Събитието беше мълчалив търг. Масите бяха отрупани с всевъзможни неща, дарени от поддръжници на организаторите — футболна топка с автографите на играчите от „Бафана Бафана“, южноафриканския национален футболен отбор, билети за пътешествие с наблюдение на китове, два почивни дни в Стеленбош, зулуска скулптура, чифт диамантени обеци и много други. Гостите обикаляха и записваха офертите си за всеки предмет на лист хартия. Онзи, който предложеше най-високата сума за нещо, щеше да си го вземе, щом приключеше търгът. Северан Хидт беше дарил вечеря за четирима на стойност осем хиляди ранда — или седемстотин английски лири — в първокласен ресторант.

Виното се лееше щедро и сервитьори сновяха със сребърни подноси с изискани хапки.

Северан Хидт се появи десетина минути след пристигането на Бонд под ръка с придружителката си. Ниъл Дън го нямаше. Бонд се запита дали Ирландеца се интересува какво е станало с убийството на Стефан Дламини. Той кимна на Хидт, който беше в добре ушит морскосин костюм, вероятно американски, ако се съдеше по извивката на раменете. Жената, чието име беше Джесика Барнс, спомни си Бонд, беше облечена в семпла черна рокля и отрупана с бижута, всичките от диаманти и платина. Нямаше грим, нито дори малко червило. Първоначалното му убеждение се потвърди — Джесика Барнс беше изнурена, въпреки привлекателната си фигура и лице. Аскетичността я състаряваше значително и ѝ придаваше призрачен вид. Бонд изпита любопитство. Всяка друга жена на годините на Джесика би прекарала часове да се издокара, за да блесне на събитието.