Джефри Дивър - Картбланш

Бонд прочете необработените разузнавателни данни и анализирания продукт. Дън, изглежда, възнамеряваше да убие един от работниците на Хидт, Стефан Дламини, и семейството му, защото служителят беше видял нещо в забранена зона на „Зелена инициатива“, което не е трябвало да вижда, вероятно информация, свързана с „Геена“. Целта на Бонд беше ясна — да спаси човека на всяка цена.

Цел… реакция.

Мъжът живееше в покрайнините на Кейптаун. Смъртта му щеше да бъде режисирана така, че да прилича на нападение на банда. Щяха да бъдат използвани гранати и запалителни бомби. И атаката щеше да бъде извършена по вечеря. След това обаче батерията се беше изтощила и устройството бе престанало да предава.

По вечеря. Може би всеки момент.

Бонд не беше успял да спаси младата жена в Дубай, но сега нямаше да допусне цяло семейство да умре. Трябваше да разбере какво е научил Дламини.

Но не можеше да се свърже с Бхека Джордан и да ѝ каже какво е открил чрез незаконно подслушване. Той вдигна телефона и се обади на портиера.

— Да, сър?

— Искам да питам нещо — небрежно подхвърли Бонд. — Днес с колата ми възникна проблем и един местен човек ми помогна. Нямах много пари у себе си, а исках да му дам нещо за труда. Как да намеря адреса му? Знам името му и в кое населено място живее, но нищо повече.

— Кой е градът?

— Примроуз Гардънс.

Настъпи мълчание и след това портиерът каза:

— Това е гето.

Бонд си спомни от информационните материали, които Бхека Джордан му беше дала, че колибите в гетата рядко имат стандартен пощенски адрес.

— Може да отида там и да попитам дали някой го познава.

Отново последва мълчание.

— Това не е много безопасно, сър.

— Не се тревожа за това.

— Мисля, че не е и много практично.

— Защо?

— Населението на Примроуз Гардънс е петдесет хиляди.

В седемнайсет и трийсет, когато се спусна есенният здрач, Ниъл Дън гледаше как Северан Хидт излиза от офиса на „Зелена инициатива“ в Кейптаун и елегантно крачи към лимузината.

Стъпалата на Хидт не се изкривяваха настрани, неговата стойка не беше прегърбена и неговите ръце не се размахваха наляво и надясно. („Ай, вижте чекиджията! Ниъл е проклет жираф!“)

Хидт си отиваше у дома, където щеше да се преоблече и после да заведе Джесика в клуб „Лодж“.

Дън стоеше във фоайето на офиса на „Зелена инициатива“ и гледаше през прозореца. Очите му се задържаха върху Хидт, който изчезна надолу по улицата, придружен от охранител на фирмата.

Докато го наблюдаваше как си отива у дома при приятелката си, Дън почувства остра болка.

Не ставай смешен, по дяволите — помисли си той. — Съсредоточѝ се върху работата. В петък ще настане хаос и ти ще бъдеш виновен, ако нещо се обърка.

Съсредоточѝ се.

И той го направи.

Излезе от „Зелена инициатива“, качи се в колата си, напусна Кейптаун и се отправи към Примроуз Гардънс. Щеше да се срещне с охранител от компанията и да изпълнят плана, който бе обмислил още веднъж избраният момент, подходът, броят на гранатите, запалителната бомба и бягството.

Преговори плана си прецизно и търпеливо, както правеше всичко.

Това е Ниъл. Гениален е. Той е моят проектант…

Но в съзнанието му изплува друга мисъл и Дън прегърби още повече рамене, когато си представи шефа си на благотворителния галаприем по-късно вечерта. Острата болка го прободе отново.

Дън предполагаше, че хората се питат защо е сам и няма спътник в живота. Според тях отговорът бе, че му липсва способност да чувства и че е машина. Не разбираха, че според принципа на класическата механика, има елементарни механизми — като винтове, лостове и макари, и сложни механизми — например двигатели, които по дефиниция превръщат енергията в движение.

Калориите се превръщат в енергия, която движи човешкото тяло. Ето защо, да, той беше машина. Но такива бяха всички същества на Земята. Това не изключва способността им да обичат.

Не, обяснението за самотата му беше, че обектът на желанието му не го желаеше.

Колко смущаващо прозаично, колко често срещано.

И адски несправедливо, разбира се. Никой инженер не би проектирал машина, в която двете части, необходими за създаване на хармонично движение, не работят перфектно, не се нуждаят една от друга и не задоволяват ответната потребност. Ала точно това беше положението, в което се намираше Дън. Той и шефът му бяха две несъответстващи си части.