Джефри Дивър - Картбланш

Освен това, огорчено си помисли той, законите на привличането бяха далеч по-рисковани от законите на механиката. Взаимоотношенията са объркани, опасни и застрашени от изхабяване и ако можеш да поддържаш двигателя да бръмчи стотици хиляди часове, любовта между човешките същества често пламва и угасва точно след като се е разпалила.

И ти изменя — много по-често от машината.

Глупости — гневно си каза Ниъл Дън. — Забравѝ тези неща. Довечера имаш работа. Той отново преговори плана и после още веднъж.

Когато уличното движение се разреди, той бързо подкара на изток от града и се отправи към гетото по черни пътища, песъчливи и влажни като крайречен док.

Спря на паркинга на търговски център и угаси двигателя. Миг по-късно зад него спря очукан пикап. Дън слезе от колата, качи се в другото превозно средство и кимна на охранителя — огромен мъж във военно камуфлажно облекло. Без да проронят нито дума, двамата потеглиха и след десетина минути вече караха по необозначените улици на Примроуз Гардънс. Дън се прехвърли в задната част на пикапа, където нямаше прозорци. Разбира се, той се отличаваше с ръста и косата си. По-важното беше, че е белокож и много биеше на очи в южноафриканско гето по мръкнало. Възможно беше търговецът на наркотици, който бе заплашил дъщерята на Дламини, да е бял или бели хора да работят за него, затова може би не беше лоша идея някой да го зърне. Но Дън бе решил, че е по-добре да се скрие — поне докато дойде време да хвърли гранатите и запалителната бомба през прозореца на бараката.

Те се движеха по безкрайните пътеки, които служеха за пътища в гетото, и минаваха покрай групи бягащи деца, мършави кучета и мъже, седнали на стъпалата пред домовете си.

— Нямам джипиес — произнесе първите си думи грамадният мъж. Той не се усмихна и Дън не разбра дали се шегува. Човекът беше търсил колибата на Дламини цели два часа днес следобед. — Ето я.

Те спряха на пътя. Жилището беше малко, едноетажно, като всички бараки в Примроуз Гардънс. Стените бяха направени от различни по големина шперплатови плоскости и гофрирана ламарина, боядисани с яркочервено, синьо и жълто, сякаш като предизвикателство към мизерията. В двора отстрани беше опънато въже, окичено с изпрани дрехи за семейство, чиято възраст варира от петшест години до средна възраст.

Мястото беше подходящо за убийство. Колибата се намираше срещу парцел пустееща земя, затова нямаше да има много свидетели. Не че това имаше значение, защото пикапът нямаше регистрационни номера, а и превозните средства от този вид бяха често срещани в Уестърн Кейп като чайките в „Зелена инициатива“.

Двамата седяха мълчаливо десетина минути и бяха на път да привлекат внимание. После охранителят каза:

— Ето го.

Стефан Дламини вървеше по прашния път, висок слаб мъж с посивяла коса, избеляло яке, оранжева тениска и кафяви дънки. До него беше единият му син. Единайсетгодишното момче носеше кална футболна топка и беше облечено в спортна фланелка на „Спрингбокс“, без яке, въпреки есенния хлад.

Дламини и хлапето спряха пред коптора, поритаха топката няколко минути и после влязоха вътре. Дън кимна на охранителя. Двамата надянаха скиорски маски. Дън огледа колибата. Беше по-голяма от повечето останали и вероятно имаше две стаи. Завесите на прозорците бяха дръпнати и през евтиния плат прозираше светлина отвътре.

Неизвестно защо, Дън отново се замисли за шефа си и събитието тази вечер, но побърза да прогони картината.

Той изчака още пет минути, за да се увери, че Дламини е използвал тоалетната, ако в колибата имаше такава, и че семейството е седнало край масата за вечеря.

— Да тръгваме — каза и охранителят кимна.

Слязоха от пикапа. Всеки носеше мощна граната, пълна със смъртоносни медни сачми. Улицата беше безлюдна.

Седемчленно семейство — помисли си Дън и прошепна:

— Сега.

Те извадиха предпазителите на гранатите и ги хвърлиха през прозорците. През петте секунди тишина, която последва, Дън грабна запалителната бомба — туба бензин и малък детонатор — и я приготви. Когато експлозивите разтърсиха земята и отнесоха останалите стъкла, той хвърли бомбата през прозореца и двамата скочиха в пикапа. Охранителят включи двигателя и колата потегли.

Точно седем минути по-късно от прозорците изригнаха пламъци и огнен език зрелищно се издигна от готварската печка нагоре във въздуха на седем метра височина. Сцената напомни на Дън за фойерверките, които много обичаше, когато беше малко момче в Белфаст.