Джефри Дивър - Картбланш

— Да, чух, че в Итън си изпаднал в неудобно положение. Нещо, свързано с прислужница? — Тя отново направи пауза и после се усмихна. — Знам официалната версия — малко скандална. Носеха се и други слухове. Че си защитавал честта на момичето.

— Мисля, че устните ми трябва да останат запечатани по този въпрос — усмихна се Бонд. — Ще се позова на Закона за държавната тайна. Неофициално.

— Е, ако е вярно, ти си бил твърде млад, за да си играеш на странстващ рицар.

— Доколкото си спомням, току-що бях прочел „Сър Гауейн“ от Толкин.

Бонд не можа да не отбележи наум, че Фили го е проучвала.

Той я разпита за детството ѝ. Тя му разказа как е израснала в Девън и за училището пансион в Кеймбриджшър, където се отличила като доброволец в организация за защита на човешките права, а после учила право в Лондонското училище по икономика и политически науки. Обичала да пътува и говори надълго и нашироко за почивките си. Най-много се оживи, когато стигна до мотоциклета си BSA и другата си страст — ските.

Интересно — помисли си Бонд. Имаха още нещо общо помежду си.

Очите им се срещнаха за няколко секунди.

Бонд почувства познатото електрическо припламваше. Коленете му докоснаха нейните, отчасти неволно, отчасти преднамерено, Фили прокара пръсти през разпуснатите си червени коси.

Разшифроване на кодовете…

Тя затвори очи и потърка клепачите си.

— Трябва да отбележа, че идеята беше гениална. Имам предвид вечерята. Определено се нуждаех от… — Гласът ѝ постепенно заглъхна и очите ѝ се присвиха закачливо от удоволствие, което не можеше или не искаше да обясни. — Не съм сигурна дали съм готова вечерта да свърши. Часът е едва десет и половина.

Бонд се наведе към нея. Раменете им се докоснаха и този път нямаше отдръпване.

— Бих желала едно питие след вечерята, но не знам какво точно предлагат тук.

Фили му казваше, че има портвайн или бренди в апартамента си малко по-нататък по улицата, диван и музика. И по всяка вероятност още нещо.

Кодове…

Следващите му думи би трябвало да бъдат: И аз бих пийнал, макар че може би не тук , но в същия миг Бонд съзря нещо много дребно и едва забележимо.

Показалецът и палецът на дясната ѝ ръка леко потъркваха безименния пръст на лявата. Бонд видя белезникавото място, където нямаше тен от последната ѝ почивка заради годежния пръстен с тъмночервен рубин на Тим, който вече не беше там.

Лъчезарните ѝ златистозелени очи продължаваха да го гледат и тя все още се усмихваше. Бонд знаеше, че може да платят сметката, да излязат и Фили да го хване под ръка, докато вървят към дома ѝ. Знаеше, че размяната на остроумни реплики ще продължи. Знаеше, че любенето ще бъде изпепеляващо. Виждаше го в искрящите ѝ очи, в начина, по който тя се нахвърли върху храната, в дрехите, които беше облякла, и в смеха ѝ.

И в същото време съзнаваше, че не трябва да го прави. Не сега. Когато беше свалила пръстена от ръката си и го бе върнала, Фили се беше простила и с част от сърцето си. Той не се съмняваше, че тя ще се съвземе, защото жена, която кара бясно мотоциклет BSA по черните пътища на Пийк Дистрикт, не може да бъде потисната дълго.

Обаче реши да изчака.

Ако беше жена, която евентуално би допуснал в живота си, Офелия Мейдънстоун щеше да си остане такава още един-два месеца.

— Мисля, че в менюто за след вечеря видях „Арманяк“, който ме заинтригува. Бих искал да го опитам.

Той разбра, че е постъпил правилно, когато чертите на лицето ѝ омекнаха и облекчението и благодарността надделяха над разочарованието, макар и съвсем малко, Фили стисна ръката му и после се облегна назад.

— Поръчай и за мен, Джеймс. Убедена съм, че знаеш какво обичам.

Джеймс Бонд се събуди от сън, който не можеше да си спомни, но който го беше накарал да се изпоти обилно. Сърцето му биеше бързо — още по-силно от неприятния пронизителен звън на телефона.

Часовникът до леглото показваше пет и една минута сутринта. Бонд грабна мобилния си телефон и погледна екрана, като мигаше, за да прогони съня. „Бог да те благослови“ помисли си и отговори:

— Bonjour, mon ami .

— Et toi aussi! 16 16 Добро утро, приятелю мой. — И на теб също (фр.). — Б.пр. — отвърна плътен, дрезгав глас. — Линията е закодирана, нали?

— Oui 17 17 Да (фр.). — Б.пр. . Да, разбира се.

— Не знам как сме се оправяли в дните преди закодирането — отбеляза Рьоне Матис, който вероятно беше в кабинета си на булевард „Мортие“ в Двайсети департамент в Париж.