Джефри Дивър - Картбланш

— Е, ето ни и нас — рече Озбърн-Смит. — Инцидент 20 предизвика огромно вълнение. Чудили ли сте се кой измисля тези имена? Предполагам, че е Комисията по разузнаването.

Бонд уклончиво кимна.

Погледът на Пърси обходи кабинета, спря се за миг на пластмасов пистолет с оранжево дуло, използван в тренировки за бойни действия отблизо, и се върна на Бонд.

— Доколкото чух, Отбранителната разузнавателна агенция и МИ6 са яхнали метлата, за да изфучат по афганистанския маршрут и да търсят лошите навътре в страната. Така вие и аз ставаме отхвърлените по-млади братя, изоставени и омотани в сръбската връзка. Но понякога пионките печелят играта, нали?

Озбърн-Смит избърса носа си с кърпичка. Бонд не си спомняше кога за последен път беше виждал някой под седемдесет години да използва подобна комбинация от жестове и аксесоари.

— Чувал съм за вас, Бонд… Джеймс . Нека си говорим на малки имена, а? Фамилията ми е дълга и сложна. Все едно да носиш кръст на гърба си. Също като моята длъжностна характеристика заместник старши директор на отдел „Полеви операции“.

Доста неумело вметнато — помисли си Бонд.

— И така, Пърси и Джеймс. Звучи като комедийно шоу. Чувал съм за теб, Джеймс. Славата ти се носи навсякъде. Не те „предшества“, разбира се. Поне от онова, което съм чувал.

О, Боже — отегчи се Бонд. Търпението му се изчерпваше. Той изпревари продължението на монолога и подробно обясни какво се е случило в Сърбия.

Озбърн-Смит слушаше внимателно и си водеше записки, а после описа какво е станало от британската страна на Ламанша. Не беше особено информативно. Въпреки включването на внушителните умения за наблюдение на филиала на МИ5, известен като „Наблюдателите“, никой не беше успял да потвърди нещо повече от това, че хеликоптерът е закарал Ирландеца някъде на североизток от Лондон. Оттогава не бяха засекли нито МАСИНТ, нито друга следа от хеликоптера.

— Е, каква ще бъде стратегията ни? — попита Озбърн-Смит, макар че думите му не прозвучаха като въпрос, а по-скоро като встъпление към директива. — ОРА, МИ6 и всичко живо обикалят пустинята и търсят афганистанци, готвещи масово унищожение, но аз искам да действаме тук, да намерим Ирландеца и Ной, да ги увием в стегнати панделки и да ги доведем при нас.

— Да ги арестуваме?

— Да ги „задържим“ може би звучи по-добре.

— Не съм сигурен дали това е най-уместният подход — деликатно отбеляза Бонд. Бъди дипломатичен с туземците, за бога…

— Защо не? Нямаме време за наблюдение — леко фъфлейки, възрази Озбърн-Смит. — Само за разпит.

— Щом е изложен на риск животът на хиляди хора, Ирландеца и Ной не действат сами. Те може би дори са твърде ниско в хранителната верига. Със сигурност знаем само, че ще има среща в кабинета на Ной. Нищо не предполага, че той ръководи операцията. Ами Ирландеца? Той натиска спусъка. Определено си знае работата, но по принцип е черноработник. Мисля, че трябва да ги идентифицираме и да ги държим в играта, докато получим повече отговори.

Озбърн-Смит кимаше одобрително.

— Да, но ти не си запознат с моята биография, Джеймс. — Усмивката и мазното му държане изчезнаха. — Имам богат опит във въртенето на шиш на затворници. В Северна Ирландия. И „Белмарш“.

Прословутият така наречен „затвор за терористи“ в Лондон.

— Добивал съм слънчев тен и в Куба — продължи Озбърн-Смит. — Гуантанамо. Да. Накрая хората проговарят пред мен, Джеймс. Обработвам ги няколко дни и те ми дават адреса, където се крие брат им. Или синът им. Или дъщеря им. О, да, хората говорят, щом ги попитам… макар и много учтиво.

— Но ако Ной има партньори и те научат, че той е заловен, може да ускорят плановете си за петък или да се изпарят не се предаваше Бонд. — И ние ще изгубим дирите им, докато отново не нанесат удар след шест или осем месеца, когато следите са изстинали. Убеден съм, че Ирландеца е планирал такъв резервен вариант.

Мекият нос на Озбърн-Смит се сбърчи от съжаление.

— Ако бяхме в Европа или се мотаехме по Червения площад, с удоволствие бих седял да те гледам как атакуваш и нанасяш удари, както ти прецениш за най-добре, но сега действаме на наша територия.

Разбира се, размахването на камшика беше неизбежно. Бонд реши, че няма смисъл да спори. Наконтената марионетка беше непреклонна. Освен това имаше по-голяма власт и можеше да го изолира, ако поиска.

— Естествено, ти решаваш — мило каза той. — Затова предполагам, че първата стъпка е да ги намерим. Нека ти покажа уликите. Подаде копието на сметката от кръчмата и бележката: Бутс — 17 март. Не по-късно.