Джефри Дивър - Картбланш

Озбърн-Смит се намръщи, докато четеше.

— Какво мислиш? — попита той.

— Нищо приятно. Кръчмата е близо до Кеймбридж. Бележката е загадъчна.

— Седемнайсети март? Напомняне да се отбие в аптеката?

— Може би — несигурно отвърна Бонд. — Мисля, че вероятно е код. Той бутна към Озбърн-Смит разпечатката от „Мап Куест“, която Фили му беше дала. Ако питаш мен, кръчмата не означава нищо. Не намирам нищо забележително в нея. Не се намира до нищо важно. Край главен път МИ, близо до Уимпол Роуд. Вероятно е загуба на време. Защо аз не се заловя с този въпрос? Ще отида там и ще огледам Кеймбридж, а ти може да накараш криптоанализаторите в МИ5 да изследват бележката и да видиш какво ще кажат компютрите им. Смятам, че там е ключът.

— Ще го направя. Но ако нямаш нищо против, Джеймс, може би е най-добре аз да се заема с кръчмата. Познавам разположението. Учил съм в Кеймбридж, в колежа „Магдалена“. Картата и сметката от кръчмата изчезнаха в куфарчето на Озбърн-Смит заедно с копието на бележката. След това той извади друг лист. Може ли да повикаш онова момиче?

Бонд озадачено повдигна едната си вежда.

— Кое?

— Младата хубавица отвън. Видях, че не е омъжена.

— Имаш предвид моята лична асистентка — сухо отбеляза Бонд, стана и се приближи до вратата. — Госпожице Гуднайт, бихте ли дошли, ако обичате?

Тя се намръщи и влезе в кабинета.

— Нашият приятел Пърси иска да говори с вас.

Озбърн-Смит пропусна да забележи иронията и ѝ даде листа.

— Бихте ли направили копие?

Гуднайт погледна Бонд, който кимна, взе документа и тръгна към копирната машина.

— И от двете страни, разбира се — подвикна след нея Озбърн-Смит. — Прахосничеството работи в полза на врага, нали?

Тя се върна минута по-късно. Озбърн-Смит сложи оригинала в куфарчето си и даде копието на Бонд.

— Ходиш ли на стрелбището?

— От време на време — отвърна Бонд, без да добави, че фанатично посещава шест часа седмично и вътрешното стрелбище за малки огнестрелни оръжия, и външното в Бизли, а веднъж на две седмици тренира и на стрелбището на Скотланд Ярд с компютъризирания симулатор с висока разделителна способност, където инсталират електрод на гърба ти. Ако терористът те застреля, преди ти да го застреляш, падаш на колене от мъчителна болка.

— Трябва да съблюдаваме формалностите, нали? — Озбърн-Смит посочи листа в ръката на Бонд. Заявление за временно носене на огнестрелно оръжие.

Малцина членове на Специалните сили упълномощени офицери можеха да носят оръжие в Обединеното кралство.

— Вероятно не е добра идея да се пише името ми на това — подчерта Бонд.

Озбърн-Смит като че ли не беше помислил за това.

— Може би си прав. Защо не използваш неофициално прикритие? Джон Смит ще свърши работа. Попълни формуляра и отговори на въпросите отзад за безопасността на оръжията и така нататък. Ако се натъкнеш на препятствие, свирни ми. Аз ще ти обясня какво да напишеш.

— Веднага се залавям.

— Добро момче. После ще координираме действията си след съответните си тайни мисии. — Озбърн-Смит потупа куфарчето си. Заминавам за Кеймбридж.

Той се завъртя и излезе шумно и със замах, както беше дошъл.

— Отвратителен тип — прошепна Гуднайт.

Бонд се засмя, взе сакото си от облегалката на стола, преметна го през рамо и грабна картите.

— Отивам в оръжейния склад да прибера пистолета си и след това няма да ме има три-четири часа.

— Ами формулярът за огнестрелните оръжия, Джеймс?

Той го взе, скъса го на тънки ивици и ги пъхна в книжката с географските карти, за да отбележи местата, които го интересуваха.

— Защо да хабим служебна хартия? Това работи в полза на врага.

Час и половина по-късно Джеймс Бонд беше в своето „Бентли Континентал GT“ и караше на север.

Той размишляваше как бе измамил Пърси Озбърн. Смит, защото беше решил, че уликата за кръчмата в Кеймбридж не е много обещаваща. Да, вероятно те се бяха хранили там. Сметката предполагаше ядене за двама или трима души. Но датата беше отпреди повече от седмица, затова беше малко вероятно някой от персонала да си спомня човек, отговарящ на описанието на Ирландеца и придружителите му. И тъй като вече бе доказал колко е много умен, Бонд подозираше, че Ирландеца сменя местата, където се храни и пазарува, и не е редовен клиент в кръчмата.

Разбира се, уликата в Кеймбридж трябваше да бъде проверена, но не по-малко важното беше, че Бонд искаше да отклони вниманието на Озбърн-Смит. Не можеше да позволи Ирландеца или Ной да бъдат арестувани и замъкнати в „Белмарш“ като търговеца на наркотици или ислямиста, който купувал тонове изкуствен тор. Трябваше да държат в играта двамата заподозрени, за да разберат какво е естеството на Инцидент 20.