Джефри Дивър - Картбланш

Разбира се, той имаше предвид „Геена“. Те правеха всичко възможно да пазят проекта в тайна, но бяха замесени много хора по целия свят. Може би беше изтекла информация и някой престъпен синдикат се интересуваше да научи повече по въпроса.

— Не искам да свеждаме до минимум риска — добави Дън. Те бяха доста находчиви, но не беше координирана акция. Убеден съм, че можем да продължим с „Геена“.

Изглежда не го беше грижа за неприятностите в Сърбия.

Той даде на Хидт мобилен телефон.

— Използвай го за разговорите ни. Има по-добро кодиране.

Хидт го разгледа.

— Успя ли да видиш западняка?

— Не. Имаше много пушек.

— Ами Карич?

— Убих го.

Безизразното лице на Дън показа същата емоция, сякаш беше казал: „Да, днес е студено навън“.

Хидт се замисли върху разказа му. Нямаше по-прецизен и предпазлив човек от Ниъл Дън, когато ставаше дума за анализ. Щом той беше убеден, че няма проблем, тогава Хидт щеше да приеме преценката му.

— Сега ще отида в завода рече Дън. Щом закарам последните материали там, екипът каза, че може да приключи за няколко часа.

В Хидт пламна огън, запален от образа на женския труп в контейнера и мисълта какво го чака на север.

— Ще дойда с теб.

Дън не отговори.

— Мислиш ли, че идеята е добра? — монотонно попита. — Може да е рисковано — предположи той, сякаш беше доловил нетърпеливост в гласа на Хидт. Изглежда смяташе, че нищо добро няма да излезе от решение, което се основава на емоция.

Ще рискувам.

Хидт потупа джоба си, за да се увери, че телефонът е там. Надяваше се, че ще има възможност да направи още снимки.

Бонд излезе от кабинета на М. и тръгна по коридора. Поздрави елегантно облечена азиатка, която сръчно чаткаше по клавиатурата на голям компютър, и мина през вратата зад нея.

— Встъпил си в задълженията си, а? — каза той на мъжа, който се беше прегърбил над бюро, отрупано с книжа и папки.

— Да. — Бил Танър вдигна глава. — Седни, Джеймс — кимна той към свободен или по-точно празен стол. Кабинетът можеше да се похвали с няколко стола, но останалите служеха като подставки за още папки. — Е, най-важното, дадоха ли ти сносно вино и хубаво ядене в авиолинии „СВС“? — попита главният координатор на ГМР.

Хеликоптер „Апачи“, с любезното съдействие на Специалните военновъздушни сили, беше взел Бонд от една нива на север от Дунав и го бе закарал в база на НАТО в Германия, откъдето „Херкулес С1“, натоварен с части за микробуси, завърши пътешествието му до Лондон.

Очевидно бяха забравили да заредят камбуза отвърна Бонд.

Танър се засмя. Пенсионираният армейски офицер, бивш лейтенант-полковник, беше едър човек на петдесет и няколко години, с червендалесто лице, изправени рамене и праволинеен във всеки смисъл на думата. Носеше обичайната си униформа черни панталони и светлосиня риза с навити до лактите ръкави. Работата му беше трудна. Ръководеше ежедневните операции на ГМР и по правило не би трябвало да има чувство за хумор, но имаше. Той беше наставник на Бонд, когато младият агент бе постъпил на работа, и сега беше най-близкият му приятел в организацията. Той беше запален играч на голф и на всеки няколко седмици двамата с Бонд ходеха на някое от най-трудните игрища като „Роял Синк Портс“ или „Роял Сейнт Джордж“, или ако нямаха много време, на „Сънингдейл“, южно от Хийтроу.

Танър, разбира се, беше запознат в общи линии с Инцидент 20 и издирването на Ной, но Бонд му разказа новините и обясни принизената си роля в операцията на територията на Обединеното кралство.

Главният координатор се засмя съчувствено.

— Carte grise , а? Трябва да отбележа, че го приемаш много добре.

— Нямам избор — призна Бонд. — В Уайтхол още ли са убедени, че заплахата идва от Афганистан?

— Да речем, че се надяват да е базирана там — тихо отвърна Танър. — Поради няколко причини. Вероятно вече си се досетил какви са.

Естествено, той имаше предвид политиката.

След това Танър кимна към кабинета на М.

— Каза ли ти мнението си за конференцията по сигурността, на която е принуден да присъства тази седмица?

— Не остави много място за тълкуване — отговори Бонд.

Танър се ухили.

Бонд погледна часовника си и стана.

— Трябва да се срещна с един човек от Трето управление. Пърси Озбърн-Смит. Знаеш ли нещо за него?

Бил Танър повдигна загадъчно едната си вежда и се усмихна.

— Желая ти успех, Джеймс.

Отдел „0“ заемаше почти целия четвърти етаж.