Джефри Дивър - Картбланш

Миниванът спря в средата на това странно царство на боклука, до очукан контейнер, висок метър и осемдесет и дълъг седем метра. Двама работници на четирийсет и няколко години в жълто-кафяви комбинезони с емблемата на „Зелена инициатива“ неловко стояха до контейнера. Смущението им не намаля, когато дойде президентът на компанията.

— Леле божке! — прошепна единият на другия.

Хидт знаеше, че те се страхуват от черните му очи, гъстата брада и застрашително извисяващата се фигура.

И от ноктите на пръстите му.

— Вътре ли е? — попита той.

Работниците останаха безмълвни и бригадирът, на чийто работен комбинезон беше избродирано името Джак Денисън, отвърна:

— Да, сър. След това кресна на единия работник. — Слънчице, не карай господин Хидт да чака. Той няма цял ден на разположение, нали?

Служителят забърза към едната страна на контейнера и с известни усилия отвори голямата врата, затегната с пружина. Вътре имаше купчини зелени контейнери за боклук и всевъзможни отпадъци — буркани, списания и вестници, които мързеливи хора не бяха отделили за рециклиране.

И човешки труп.

Млада жена или тийнейджър, съдейки по ръста. Не можеше да се каже много повече за тялото, защото смъртта очевидно беше настъпила преди месеци.

Хидт се наведе и побутна трупа с дългите си нокти.

Приятният оглед потвърди, че тялото е на жена.

Той се вгледа в увисналата кожа, стърчащите кости, останалата след работата на насекомите и животните плът и почувства, че сърцето му ускорява ритъма си.

— Няма да казвате на никого — обърна се към двамата работници.

Те щяха да мълчат.

— Да, сър.

— Разбира се, сър.

— Чакайте там.

Те изтърчаха встрани. Той погледна Денисън, който кимна в знак на потвърждение, че работниците ще се държат добре. Хидт не се съмняваше в това. Той ръководеше „Зелена инициатива“ по-скоро като военна база, отколкото като склад за отпадъци и рециклиране. Охраната беше затегната, мобилните телефони бяха забранени, изходните комуникации се подслушваха и дисциплината беше строга. Но като компенсация Северан Хидт плащаше на хората си много добре. Урок от историята беше, че професионалните войници се задържат по-дълго от доброволците, ако имаш пари. А в „Зелена инициатива“ този артикул никога не се изчерпваше. Изхвърлянето на нещата, които хората вече не искаха, беше и винаги щеше да бъде доходен бизнес.

Хидт остана сам и коленичи до трупа.

Да се открият човешки останки там се случваше често. От време на време работниците намираха кости от викторианската епоха в развалините на строеж или парцел за култивиране, понякога изсъхнали скелети в основите на сгради. Или пък труп На бездомник, умрял от студ, алкохол или наркотици, и безцеремонно захвърлен в контейнер. Понякога и жертва на убийство, когато убийците са били любезни да занесат трупа на сметището.

Хидт никога не докладваше за мъртвите тела на полицията. Присъствието на ченгета беше последното, което искаше.

Освен това защо да предава на властите такива съкровища?

Той се наведе над трупа и допря колене до останките от дънките на жената. Миризмата на разложение — като на горчив мокър картон беше неприятна за повечето хора, но отпадъците бяха дългогодишна професия на Хидт и той не се отвращаваше от нея повече, отколкото автомобилен монтьор се притеснява от мириса на грес или работник в кланица от смрадта на кръв и черва.

Денисън стоеше на разстояние от уханието.

Хидт протегна единия си жълт нокът и докосна горната част на черепа, от който липсваше повечето коса, и после челюстта и кокалчетата на пръстите — единствените неща, оголени на места. И нейните нокти бяха дълги, но не защото бяха пораснали след смъртта. Това беше мит. Те изглеждаха по-дълги, защото плътта под тях се беше свила.

Хидт дълго съзерцава новата си приятелка и после без желание се отдръпна и погледна часовника си. Извади айфон от джоба си и направи десетина снимки на трупа.

След това се огледа и посочи запустяло място между две големи могили боклуци, същински ръчни колички, вкопчени в пръстите на паднали воини.

— Кажи на работниците да го заровят там.

— Добре, сър отвърна бригадирът.

— Не много дълбоко — добави Хидт, докато се връщаше към минивана. — И да оставят знак, за да мога отново да го намеря.

Половин час по-късно Хидт беше в кабинета си и разглеждаше снимките на трупа, които бе направил. Седеше пред тристагодишна врата от затвор, монтирана на крака, която му служеше за бюро. Накрая прибра телефона и насочи черните си очи към други въпроси. А те бяха много. „Зелена инициатива“ беше един от основните лидери в събирането, обработването и рециклирането на отпадъци.