Джефри Дивър - Картбланш

— Искам да си поиграеш на детектив. Това е всичко, с което разполагаме — даде ѝ той пазарската торбичка с късчетата хартия, които беше прибрал от горящата кола близо до Нови Сад, и слънчевите си очила. — Трябва ми установяване на самоличността — много бързо — и всичко друго, което изровиш.

Фили вдигна телефона и поиска да вземат материалите за анализ в лабораторията на МИ6 или ако това се окажеше недостатъчно, в голямата лаборатория на Управление „Специални операции“ в Скотланд Ярд.

— Куриерът идва.

Тя намери пинцета в чантата си и извади двете хартийки. Едната беше сметка от кръчма близо до Кеймбридж със скорошна дата. За жалост беше платена в брой.

На другото късче хартия пишеше: Бутс 4 4 Вoots (англ.) — ботуши. — Б.пр. — 17 март 5 5 На англ. March. Произнася се Марч. — Б.пр. . Не по-късно . Код ли беше или само напомняне отпреди два месеца да се вземе нещо от аптеката?

— Ами очилата „Оукли“? — Фили гледаше в чантата си.

— В средата на дясното стъкло има отпечатък от партньора на Ирландеца. В джобовете нямаше нищо.

Тя направи копия на документите, даде му единия екземпляр, запази другия за себе си и пъхна оригиналите в плика при очилата.

След това Бонд ѝ обясни за опасния материал, който Ирландеца се беше опитал да излее в Дунав.

— Искам да знам какъв е бил и какви поражения би нанесъл. Боя се, че ядосах сърбите и те няма да искат да сътрудничат.

— Ще се погрижа за това.

В същия миг забръмча неговият мобилен телефон. Бонд погледна екрана, въпреки че добре познаваше отличителното чуруликане. Вдигна.

— Мънипени — каза той.

— Здравей, Джеймс. Добре дошъл отново тук — обади се нисък женски глас.

— М.? — попита той.

— М. — потвърди тя.

На табелката на кабинета на последния етаж пишеше: Генерален директор .

Бонд влезе в антрето, където жена на трийсет и пет години седеше зад подредено бюро. Тя носеше бледокремава блуза и сако почти в същия оттенък като неговото. Лицето ѝ беше продълговато, красиво и царствено, а очите ѝ можеха да се променят от строги до състрадателни по-бързо от скоростна кутия на автомобил от „Формула 1“.

— Здравей, Мънипени.

— Изчакай малко, Джеймс. Той пак говори по телефона с Уайтхол.

Стойката ѝ беше изправена, а жестовете пестеливи. Всеки косъм от косата ѝ беше на мястото си. Бонд си помисли, както често правеше, че военната ѝ подготовка е оставила незаличим отпечатък. Тя беше подала оставка от Кралската флота, за да започне настоящата си работа като личен асистент на М.

Малко след като се присъедини към ГМР, Бонд бе седнал на стола ѝ и се беше усмихнал широко.

— Била си лейтенант по ранг, нали, Мънипени? — закачливо подхвърли той. — Предпочитам да си те представям над мен. — Бонд се бе уволнил като капитан.

В отговор той получи не съкрушителния саркастичен отговор, който заслужаваше, а спокоен париращ удар:

— Животът ме научи, че всяка позиция трябва да се спечели с опит. И със задоволство ще отбележа, че моето ниво в това отношение несъмнено все още не е започнало да се доближава до твоето, Джеймс.

Остроумието и бързината на отговора и употребата на малкото му име, наред със сияйната ѝ усмивка, мигновено и необратимо определиха взаимоотношенията им. И оттогава останаха загрижени един за друг и близки, но винаги професионални. (Бонд обаче хранеше надеждата, че от всички агенти в Секция 00 Мънипени харесва най-много него.)

Тя го огледа от главата до петите и се намръщи.

— Чух, че там си прекарал страхотно.

— Може да се каже.

Мънипени погледна към затворената врата на М. и рече:

— Положението с Ной е трудно, Джеймс. Навсякъде прелитат сигнали. М. си тръгна в девет снощи и дойде в пет сутринта. Тревожеше се за теб — прошепна тя. — Снощи имаше моменти, когато не можеха да се свържат с теб. Тогава той често говореше по телефона.

Видяха, че лампичката на телефона ѝ угасна. Мънипени натисна бутон и заговори по невидим вграден микрофон.

— Тук е 007, сър.

Тя кимна към вратата и Бонд тръгна. Знакът „Не безпокой“ над рамката светна. Това, разбира се, стана безшумно, но той винаги си беше представял, че светлината е съпътствана от звука на резе, което се отваря, за да приеме нов затворник в средновековна тъмница.

— Добро утро, сър.

М. изглеждаше точно както на обяда в Клуба на пътешественика, когато се бяха запознали преди три години, и може би носеше същия сив костюм. Той посочи единия I от двата функционални стола пред голямото дъбово бюро. Бонд седна.