Джефри Дивър - Картбланш

В спалнята на Хидт?

— Харесвате ли го? — мило попита Вехтошаря.

— Чудесен е. Компютърът би ми помогнал.

— Мога да го уредя за писане и разпечатки. Без достъп до интернет, разбира се.

— Без?

— Тревожим се от хакери и за сигурността. Но засега не се притеснявайте, че ще трябва да пишете нещо официално. Написаните на ръка бележки са достатъчни.

Бонд запази спокойно изражение, когато видя часовника. В Йорк беше осем и двайсет. Оставаха два часа.

— Е, по-добре да се залавям за работа.

— Ще бъдем в главната зала за конференции малко по-нататък по коридора. Стигате до дъното и завивате наляво. Номер 900. Елате, когато пожелаете, но се погрижете да е не по-късно от дванайсет и половина. По телевизията ще дават нещо, което мисля, че ще ви се стори интересно.

Десет и половина йоркско време.

Хидт излезе, а Бонд се наведе над картата и очерта кръгове около някои райони, които произволно беше избрал за бойни зони, когато с Хидт се бяха срещнали в клуб „Лодж“. Нахвърля няколко цифри за броя на жертвите, после нави картата и взе жълтия тефтер и няколко писалки. Излезе в коридора, където нямаше никого, ориентира се и тръгна към отдел „Научни изследвания и разработки“.

Изкуството на занаята повелява, че обикновено най-добрият подход е най-елементарният, дори в тайна операция като тази.

Той похлопа на вратата.

Господин Хидт ме помоли да взема едни документи… Съжалявам, че ви безпокоя. Няма да се бавя…

Бонд беше готов да връхлети върху човека, който отвори, и да извие ръката му, за да го подчини. Беше подготвен и за въоръжен пазач, дори се надяваше на среща с него, за да отнеме оръжието му.

Но никой не отвори. Очевидно и на персонала там беше даден почивен ден.

Той прибягна до резервния план, който беше още по-елементарен. Миналата вечер беше изпратил на Сану Хирани дигиталните снимки, които бе направил на отдел „Научни изследвания и разработки“. Шефът на отдел „Кю“ беше съобщил, че ключалката е на практика неразбиваема. Щеше да им отнеме часове да я хакнат. Той и екипът му щели да се опитат да измислят решение.

Скоро след това Бонд бе получил съобщение, че Хирани е изпратил Грегъри Лам да изнамери друг инструмент на занаята. Щял да го донесе сутринта заедно с писмени инструкции как Бонд да отвори вратата. Това беше предал агентът на МИ6 на Бонд в кабинета на Бхека Джордан.

Той огледа коридора още веднъж и после се залови за работа. От вътрешния джоб на сакото си извади „подаръка“ от Хирани — издържащо сто килограма тежест найлоново рибарско влакно, което не можеше да бъде засечено от детектора за метал на „Зелена инициатива“. Пъхна единия край в малкия процеп над вратата, докато стигна до пода от другата страна. Откъсна част от картона на жълтия тефтер и го изви като кука. Бутна я под вратата, закачи риболовното влакно и го издърпа.

Завърза краищата на троен хирургичен възел. Примката обхващаше вратата от горе до долу. Бонд използва писалка, превърна клупа в огромен турникет и започна да го стяга.

Найлоновото влакно се опъваше все повече и притискаше резето от другата страна на вратата. Накрая, както Хирани беше казал, че „по всяка вероятност“ ще стане, вратата изщрака и се отвори, сякаш някой служител от другата страна беше махнал резето, за да излезе. Заради пожарната безопасност отвътре нямаше табло с код.

Бонд влезе в тъмната стая, разви турникета и прибра в джоба си доказателството за нахлуването си. Затвори вратата, запали лампите и огледа лабораторията, търсейки телефони, предаватели или оръжия, но не видя такива неща. Имаше десетина компютъра, стационарни и преносими, но трите, които Бонд включи, бяха защитени с парола. Той не губи време с останалите.

Отчайващото беше, че бюрата и работните маси бяха отрупани с хиляди документи и папки, но никоя не беше надписана „Геена“ за по-удобно.

Бонд прерови купища чертежи, технически диаграми, списъци с характеристики и рисунки на схеми. Някои бяха на оръжия и охранителни системи, а други на превозни средства. Никой от тях обаче не отговаряше на жизненоважния въпрос кой е в опасност в Йорк и къде точно е бомбата.

И след това, най-после, Бонд откри папка с надпис „Сърбия“, отвори я и прегледа съдържанието.

Кръвта му се смрази. Не вярваше на очите си.

Пред него бяха снимки от моргата на старата британска военна болница в Марч. На едната маса имаше оръжие, което теоретично не съществуваше. Експлозивното устройство неофициално беше кръстено „Резачката“. МИ6 и ЦРУ подозираха, че сръбското правителство го разработва, но местните сътрудници не бяха намерили доказателство, че е направено. Представляваше хиперскоростно противопехотно оръжие, което използваше обикновени експлозиви, подсилени от твърдо ракетно гориво, и изстрелваше стотици малки титаниеви остриета с пет хиляди километра в час.