Джефри Дивър - Картбланш

Имаше и много страници с нещо като телефонни номера заедно с други цифри, имена на потребители, пароли и откъси от имейли и текстови съобщения. Електронни отпадъци. Разбира се, работниците в „Силициевата секция“ преглеждаха телефоните и компютрите и записваха електронните серийни номера на мобилните телефони, пароли, банкова информация, текстове, съобщения и кой знае още какво.

Ала непосредственият въпрос беше къде точно ще бъде детонирана „Резачката“.

Бонд отново прегледа записките. Нямаше информация, която да го насочи към мястото на бомбата в Йорк, която щеше да експлодира след малко повече от час. Той се наведе над едната работна маса и се втренчи в диаграмата на устройството. Слепоочията му пулсираха.

Мислѝ — ядосано си заповяда.

Мислѝ…

В продължение на няколко минути не му дойде на ум нищо. И после му хрумна идея. Какво правеше Северан Хидт? Събираше информация от късчета и фрагменти.

И ти направѝ същото — каза си Бонд. Сглобѝ частите на мозайката.

Но с какви късчета разполагам?

• Мишената е Йорк.

• Едното съобщение съдържа думите „срок“ и „пет милиона лири“.

• Хидт е готов да причини масово разрушение, за да отклони вниманието от истинското престъпление, което смята да извърши — както дерайлирането на влака в Сърбия.

• „Резачката“ е била скрита някъде близо до Марч и сега е закарана в Йорк.

• Платено му е за атаката, не го прави по идеологически причини.

• Хидт е можел да използва експлозивно устройство, но си е направил труда да конструира „Резачката“ с реални сръбски военни обозначения, оръжие, което не се продава на общия пазар на оръжия.

• Хиляди хора ще умрат.

• Взривът ще бъде с радиус най-жалко трийсет метра.

• „Резачката“ ще бъде детонирана в определен час десет и половина сутринта.

• Атаката е свързана с „писта“, път или друг маршрут — курс.

Бонд пренареди късчетата от мозайката по всеки възможен начин, но видя само несвързана откъслечна информация.

Продължавай — кипеше той от гняв. Отново се съсредоточи върху едно от късчетата. Представи си, че го взима и го поставя на друго място.

Стана ясна една вероятност — щом Хидт и Дън бяха създали „Резачката“, криминалистите, които щяха да направят анализ след взрива, щяха да намерят военните обозначения и да помислят, че атаката е организирана от сръбското правителство или армия, тъй като устройствата все още не се предлагаха на черния пазар. Хидт го беше направил, за да отклони вниманието от истинските извършители — себе си и онзи, който му беше платил милиони лири да изпълни задачата. Това беше насочване по погрешна следа като планираната влакова катастрофа.

И означаваше, че има две мишени. Очевидната би трябвало да има връзка със Сърбия и за обществеността и полицията щеше да бъде целта на атаката. Но истинската жертва щеше да бъде човек, поразен от взрива, случайно присъстващ на мястото. Никой нямаше да разбере, че той или тя е човекът, който Хидт и клиентът му искат да умре… и смъртта му щеше да накърни интересите на Британия.

Но кой? Високопоставено лице от правителството? Учен? И по дяволите, къде по-точно щеше да се състои атаката?

Бонд отново прегледа откъслечната информация.

Нищо…

Но после в съзнанието му изплува спомен. „Срок“ свършваше до „курс“.

Ами ако не се отнасяше за срок на изпълнение на договор, а за учебен срок или семестър? И ако курс не означаваше маршрут, а курс от лекции?

В това имаше някаква логика. Голяма институция с хиляди студенти.

Но къде?

Най-доброто, което Бонд можа да измисли, беше институция, където имаше курс, лекция, някакво събиране, музейна изложба или друго, свързано със Сърбия, в десет и половина тази сутрин. Това предполагаше университет.

Дали съшитата оттук-оттам теория беше вярна?

Нямаше повече време за размишления. Той погледна електронния часовник на стената, който неумолимо отброяваше минутите.

В Йорк беше девет и четирийсет.

Носейки картата с полетата на смъртта, Бонд безгрижно вървеше по коридора.

Пазач с грамадна глава с формата на куршум го огледа подозрително. За свое разочарование Бонд видя, че човекът не е въоръжен, нито има радиопредавател. Попита го как да стигне до залата за конференции. Мъжът посочи.

Бонд тръгна, но после се обърна, сякаш току-що си беше спомнил нещо.

— А, трябва да питам госпожица Барнс за обяда. Знаете ли къде е тя?