Джефри Дивър - Картбланш

Дрехите от мисията му в Нови Сад бяха на дървения под. Бонд сложи тактическото облекло в сак за тренировки, събра останалите дрехи и ги пусна в коша за пране, който имаше благодарение на Мей, безценната шотландска домашна помощница, която идваше три пъти седмично да подрежда домакинството му. Не можеше да позволи тя да събира мръсните му дрехи.

Съблече се, влезе в банята, пусна колкото можеше да изтърпи гореща вода от душа и започна да търка тялото си с неароматизиран сапун. След това разхлади водата и стоя под смразяващата струя, докато вече не издържаше, излезе и се избърса. Огледа нараняванията си от предишната вечер — две големи морави синини на крака, няколко драскотини и раната на рамото от шрапнел от гранатата. Нищо сериозно.

Избръсна се с тежък бръснач с двойно острие и дръжка от светъл рог на бизон. Използваше този изящен аксесоар не защото беше по-безвреден за околната среда от пластмасовите самобръсначки за еднократна употреба, с които си служеха повечето мъже, а защото бръснеше по-добре и изискваше умение да боравиш с него. Джеймс Бонд намираше утеха и в най-малките предизвикателства.

В седем и петнайсет той беше издокаран в морскосин костюм „Канали“, бяла американска риза и бургундскочервена вратовръзка „Гренадин“, купена от „Търнбул & Асър“. Нахлузи черни обувки. Не носеше обувки с връзки, с изключение на бойните ботуши или когато занаятът изискваше да изпраща безмълвни съобщения на колега агент чрез предварително уговорени възли.

Сложи на китката си своя стоманен „Ролекс Ойстър Перпетуал“, 34 милиметра в диаметър. Единствената сложност на часовника беше прозорчето с датата. Не му трябваше да знае фазите на луната, нито точния момент на прилива в Саутхамптън. И подозираше, че малцина се нуждаят от това.

През повечето дни Бонд закусваше — това беше любимото му ядене за деня — в малък хотел близо до Понт Стрийт. Понякога си готвеше едно от няколкото неща, които можеше да приготви набързо в кухнята — три яйца, леко разбъркани с ирландско масло. Вдигащите пара яйца бяха придружени от бекон и хрупкава препечена филия пълнозърнест хляб с още ирландско масло и мармалад.

Днес обаче заради неотложността на Инцидент 20 нямаше време за ядене. Бонд си направи чаша жестоко силно ямайско кафе „Блу Маунтин“ и го изпи от порцеланова чаша, докато слушаше Радио 4, за да научи дали дерайлирането на влака и последвалите убийства са влезли в международните новини. Не съобщиха нищо по въпроса.

Портфейлът, парите и ключът на колата бяха в джоба му. Грабна найлоновата торбичка с нещата, които беше събрал в Сърбия, и заключената стоманена кутия с оръжието и боеприпасите си, която не можеше да пренесе легално в Обединеното кралство.

Забърза надолу по стъпалата на апартамента си, който в миналото бе представлявал две просторни конюшни.

Отключи вратата и влезе в гаража. Тясното пространство беше достатъчно за двете коли вътре плюс няколко резервни гуми и инструменти. Бонд се качи в по-новия от двата автомобила последен модел „Бентли Континентал GT“, със салон в отличителното за марката гранитносиво и мека черна кожа.

Турбо двигателят W 12 тихо забръмча. Бонд включи на първа скорост и излезе на улицата, оставяйки другата си кола, не толкова мощна и по-темпераментна, но също така елегантна „Ягуар тип Е“ от шейсетте години на миналия век, която принадлежеше на баща му.

Подкара на север, маневрирайки в движението, наред с десетки хиляди други хора, които отиваха в офисите си, разпръснати из Лондон, в началото на поредната работна седмица, въпреки че в случая с Бонд този тривиален образ не отговаряше на истината.

Абсолютно същото можеше да се каже и за работодателя му.

Преди три години Джеймс Бонд седеше зад сиво бюро в богато украсена сива сграда на Министерството на отбраната в Уайтхол. Небето навън съвсем не беше сиво, а синьо като шотландско езеро в ясен летен ден. След като напусна Кралския военноморски резерв, той нямаше желание да се занимава със сметките на „Саачи и Саачи“, нито да преглежда търговския баланс на „Нат Уест“ и се обади на един бивш съотборник по фехтовка, който му предложи да се пробва във Военното разузнаване.

След период на писане на анализи във Военното разузнаване, които можеше да бъдат определени като безцеремонни, но ценни, Бонд попита шефа си дали има шанс да се заеме с нещо по-вълнуващо.

Скоро след разговора той получи загадъчно писмо, написано на ръка, а не имейл, което го канеше на обяд в Клуба на пътешественика на Пел Мел.