Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Съжалявам — изхленчи Нейт. — Щях да ви помогна, ако можех. Гъстата трева и дървото ми пречеха. Просто не успях да видя.

Мазен педал…

Но поне ги беше насочил в правилната посока. Щяха да намерят някакви физически улики, които да покажат, че е бил Лестър.

— Добре, Нейт — каза Ед, — оказа ни голяма помощ. Ще проверим някои неща. Мисля, че е по-добре да те задържим тук, докато се върнем. Заради собствената ти безопасност.

— И не мога да си тръгна? — попита той, приглаждайки перчема си. — Много искам да се прибера вкъщи. Имам да върша сума ти неща.

С участието на „Плейбой“ и дясната ти ръка, а? , каза си Боз наум.

— Не, по-добре стой тук. Няма да се бавим.

— Чакайте — каза Нейт неспокойно. — Лестър може ли да излезе от килията?

Боз погледна Ед.

— Е, стига бе, на практика е невъзможно да се измъкне от тази килия — каза Ед и кимна.

— На практика ли? — попита момчето.

— Не, бе, всичко е наред.

— Разбира се, че всичко е наред.

— Чакайте…

Двамата излязоха навън и се насочиха към патрулката. Теглиха чоп и Боз спечели да седне на шофьорското място.

— Ехааа — каза Ед, — момчето здравата ще се препотява всеки път, когато Лестър си размърда задника на стола.

— Идеално — каза Боз и натисна газта.

Бяха изненадани.

В колата си говориха и решиха, че Нейт си е измислил почти всичко, което им каза, само и само да се прибере у дома. Но не беше така. Веднага щом поеха по шосе „Барлоу“, забелязаха пресни следи от гуми, които личаха дори на оскъдната вечерна светлина.

— Я гледай ти.

Последваха следите в шубрака от нискорасъл бучиниш и хвойна и с извадени оръжия, както повеляваше наръчникът, се озоваха пред спортен понтиак.

— Не се е задържал много тук — каза Боз, като се протегна към скарата на автомобила и пипна радиатора.

— Ключовете са на таблото. Запали я да видим дали момчето е чуло същия шум.

Боз запали двигателя с манивелата и от ауспуха излезе звук като от малък самолет.

— Много тъпо да бягаш с такава кола — извика той. — Тоя Лестър няма капка мозък.

— Изкарай я оттам. Да я огледаме.

Боз премести стария автомобил на една полянка, където имаше повече светлина и изключи мотора.

Не откриха никакви физически улики нито на предните, нито на задните седалки.

— По дяволите — промърмори Боз, ровейки в жабката.

— Ха така, я гледай ти — извика Ед, като надникна в багажника.

После извади от там обемист чувал за пари с надпис на „Брониран транспорт инкасо“, претъпкан и тежък. Отвори го и извади дебели пачки с банкноти от сто долара.

— Стига бе — каза Ед, след като ги преброи. — Излиза, че са деветнайсет хиляди.

— По дяволите, това е заплатата ми без извънредните дежурства. Просто си стоят тук. Погледни.

— Чудя се къде са останалите пари.

— В коя посока е реката?

— Насам. Близо е.

Поеха пеша през тревата, през острицата и папурите, които опасваха Шенандоа. Претърсиха за отпечатъци от стъпки високата трева, но не откриха нищо.

— Можем да ги търсим и на сутринта. Дай да отидем до пещерите, да хвърлим един поглед и там.

Ед и Боз се спуснаха към брега на реката. Ясно се виждаше къщата на Нейт, която гледаше към стръмната скала. Наблизо бяха входовете на няколко пещери.

— Онези пещери ей там. Те трябва да са.

Двамата продължиха по протежението на реката към високата черна върба, за която беше споменал Нейт.

Пак хвърлиха чоп и този път Боз изгуби. Застана на четири крака и дишайки тежко в нажежения непрогледен въздух, потъна във вътрешността на най-голямата пещера.

След пет минути Ед се наведе и извика:

— Добре ли си?

В следващия миг се наложи да се предпази от още един брезентов чувал, който излетя от гърлото на пещерата.

— Мили Боже, какво имаме тук?

Оказа се, че са осемдесет хиляди долара.

— Тук няма повече — каза задъхано Боз, като се измъкна навън. — Лестър сигурно е скрил чувалите в различни пещери.

— Но защо? — зачуди се Ед. — Щом сме намерили един чувал тук, значи ще претърсим всичко, докато намерим и другите.

— Няма капка мозък, затова.

Претърсиха още няколко пещери, понасяйки жегата, сърбежа от потта и гаденето от вонята на умряла риба, но не намериха никакви пари повече.

Наведоха очи към чувала в пълно мълчание. През един проход на Масанутънс Ед погледна към небето и почти пълната луна, която грееше с ослепителен блясък и надежда. Застанали от двете страни на чувала, двамата мъже се поклащаха на пети като нервни момчета на танцова забава в прогимназията. Речният нанос под краката им беше гладък, черен и мек като хиляди други купчини пясък из Шенандоа, брегове, по които те двамата толкова много пъти бяха ловили риба, пили бира и — в сферата на фантазиите си — бяха правили любов със сервитьорки от крайпътни заведения и мажоретки.