Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

— Също така намерихме повече от деветдесет хиляди долара в багажника на личния ви автомобил, полицай Ранкин.

— Просто не успяхме да ги впишем в доклада. При цялото това…

— Вълнение — каза Боз. — Нали разбирате.

— Прегледайте чувалите — каза Ед. — Целите ще са покрити с отпечатъци на Лестър.

— Всъщност — отвърна Бигълоу с невъзмутимостта на служител на Макдоналдс — не е така. Има отпечатъци само от вас двамата. А в жабката на колата ти открихме хромиран пистолет трийсет и осми калибър. Предварителната балистична експертиза показа, че това съвпада с оръжието, използвано при обира. А, и скиорски шлем освен това. Което съвпада с влакната, открити в бронирания камион.

— Чакайте… това е нагласено. Нямате доказателства. Това са само косвени улики.

— Опасяваме се, че не е така. Разполагаме с очевидец.

— Кой? — каза Боз и хвърли поглед към коридора.

— Нейт, това ли са мъжете, които видя да вървят край реката близо до дома ти точно след обира днес следобед?

Нейт погледна към Боз и после към Ед.

— Да, сър. Те са.

— Лъжец! — извика Ед.

— Бяха ли с униформи?

— Да, точно както са в момента.

— Какво става тук, по дяволите? — просъска Боз.

Ед се задави и хвърли унищожителен поглед към Нейт:

— Ти, малък…

— Господа, прехвърляме ви във федералния арест в Арлингтън. Оттам може да си извикате адвокати — каза Бигълоу.

— Той лъже — изкрещя Боз. — Каза ни, че не е видял кой е стоял в храстите.

Най-накрая Бигълоу се ухили.

— Е, едва ли би казал точно на вас, че ви е видял в храстите, нали? Двама хулигани с пистолети и палки, които са му надзиратели. Беше твърде ужасѐн дори когато каза истината на нас.

— Не, чуйте ме — умолително каза Ед. — Вие не разбирате. Иска просто да ни натопи, защото се заяждахме с него в гимназията.

Агентът зад Бигълоу се изкикоти.

— Направо покъртително. Отведете ги в затворническия камион.

Мъжете излязоха. Бигълоу нареди да свалят белезниците на Лестър Ботс.

— Сега може да си вървиш.

Мършавият мъж огледа презрително стаята и излезе с наперена походка.

— Може ли и аз да си вървя? — попита Нейт.

— Разбира се, сър — Бигълоу разтърси ръката му. — Обзалагам се, че сте имали изтощителен ден.

Нейт Спода постави компактдиска и натисна копчето за включване. Обикновено късно вечер слушаше Дебюси или Равел — нещо успокояващо. Но тази вечер предпочете Сергей Прокофиев. Музиката беше необуздана и възторжена. Такова беше и настроението на Нейт.

Той слушаше класическа музика по цял ден, музика, която се лееше на предната веранда от усилватели за по хиляда долара. Нейт често се смееше сам, като си припомняше случая, когато беше дочул някой в града да казва, че слушал „сатанинска“ музика. Не беше сигурен кое точно е било произведението във възхвала на дявола, но съдейки по времето, когато чу тази забележка, Нейт предполагаше, че търговецът на зърно е дочул музика от Рахманинов.

Съжалявам, че не беше кънтри, приятели…

Влезе в къщата и започна да гаси осветлението. Остави включени само лампите над картините, които осветяваха произведенията на Миро и Джаксън Полок — отново в унисон с настроението му. Скоро трябваше да отиде в Париж. Един търговец, негов приятел, се беше сдобил с две малки творби на Пикасо и беше обещал на Нейт пръв да ги огледа. Освен това му липсваше Жанет, не я беше виждал от един месец.

Заразхожда се безцелно по верандата.

Беше почти полунощ. Седна в люлеещия се стол на майка си, притежаван някога от Джон Ф. Кенеди, и втренчи поглед нагоре. По това време на годината небето над долината Шенандоа бе твърде мъгливо и не се виждаше ясно — местните се шегуваха, че Калдон е трябвало да бъде кръстен Калдрон 6 6 Caldron (от англ.) — (врящ) котел, казан, бел.пр. . Но тази вечер там, където черното на дърветата се преливаше с черното на небето, блестеше рояк от звезди, простиращ се в полусферата над главата му. Остана така седнал няколко минути, наслаждавайки се на съзвездията и луната.

Чу шума от стъпки много преди да види фигурата, която идваше по пътя.

— Хей — извика той.

— Хей — отвърна Лестър Ботс.

Мъжът се изкачи по стълбите, пуфтейки, и стовари четири тежки брезентови чувала на боядисаната в сиво веранда. После седна, както обикновено, не на някой от столовете, а на самата веранда, опрял гръб на една от подпорите.

— И им остави над деветдесет хиляди? — попита Нейт.

— Съжалявам — каза Лестър раболепно, дори почтително на шефа си. — Грешно съм ги преброил.