Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 1

Това обаче нямаше да спре тях двамата да разнищят случая сами. Имаха заподозрян в ареста, а тук, насреща им, и свидетел. Макар и по принуда.

Ед седна срещу Нейт Спода. Зад гърба му го наричаха „момче“, но той всъщност изобщо не беше момче. Наближаваше трийсетте и беше само с три години по-млад от самите наместници. И тримата се бяха засекли за една година в гимназията „Натаниъл Хоторн“ — тогава Нейт беше първокурсник, а те двама завършваха. Нейт все така си беше хилав като върлина, очите му бяха пронизващи и хлътнали като на типичен сериен убиец и в целия град беше известен със зловещия си вид, който си мъкнеше още от гимназията.

— И така, Нейт — каза Ед любезно, — знаем, че си видял нещо.

— Хайде де — каза момчето с умолителен глас, като неспокойно потропа с пръсти по кокалестото си коляно. — Не съм. Наистина.

Боз, дебелото ченге, задъханото ченге, изпотеното ченге продължи разпита, когато партньорът му го подкани с поглед:

— Нейт, това не съответства на нашата информация. Ти седиш на верандата си и бездействаш часове наред. Просто си седиш там и гледаш реката. — Той спря и избърса челото си. — Защо го правиш? — попита той любопитно.

— Не знам.

Ала всеки в града знаеше отговора. А той беше, че когато Нейт учеше в прогимназията, родителите му се бяха удавили при нещастен случай с лодка в същата тази река, която момчето съзерцаваше по цял ден, докато четеше книги и списания (Франсис от пощенската станция твърдеше, че се е абонирал за някои „адски смешни“ списания, но не можеше да каже нищо повече за тях, тъй като все пак беше федерален служител) и слушаше някаква извратена музика, която пускаше прекалено силно. След смъртта на родителите му някакъв чичо отседна за известно време при момчето — стар мазен тип от Западна Вирджиния (е, целият град си имаше собствено мнение за това споразумение за съжителство). Та този тип живя при момчето, докато завърши гимназия и когато Нейт стана на осемнайсет, замина да учи в колеж. Четири години по-късно Ед и Боз вече бяха отбили военната си служба, придобивайки нужните умения и се бяха завърнали у дома. И кой, мислите, се появи през месец юни същата година за тяхна изненада, пък и на целия град? Да, Нейт. Той изпъди чичо си да си ходи на запад и заживя сам в онази мрачна призрачна къща на брега на реката, преживявайки, както предполагаха те, от спестовния влог на родителите си (никой в Калдон никога не беше натрупвал нещо, което отговаряше на думата „наследство“).

Докато учеха в гимназията, наместниците не харесваха Нейт. Не заради начина, по който се обличаше или заради походката му, или заради начина, по който не си решеше косата (която беше адски дълга, ужасяващо дълга). Те не харесваха начина, по който говореше на другите хлапета — с някакъв извратен шепот. Не харесваха и начина, по който говореше с момичетата — не по нормалния начин, той не се шегуваше, нито клюкарстваше, а просто говореше тихо, по някакъв особен начин, който сякаш ги хипнотизираше. Нейт беше в клуба по френски. Беше и в клуба по информатика. В клуба по шах дори, за бога. Разбира се, той не практикуваше никакъв спорт и само като се сетеха за всичките онези пъти в час, когато никой не успяваше да отговори на въпросите на господин Хардън 4 4 Непреводима игра на думи — фамилията Hardon и жаргонната дума hard-on (еректирал пенис) са омоними — бел.пр. и тогава Нейт — когото училището преди няколко години беше произвело в зубрача-чекиджия 5 5 Непреводима игра на думи с прозвището Bonewhacker — популярен герой от порнофилми — бел.пр. — се понасяше важно към дъската, за да напише правилния отговор с педалския си почерк, обгръщайки се целият в облак от тебеширен прах. След това точно този Нейт се обръщаше към класа и всички преставаха да се подхилват, стреснати от страшния му поглед. Тормозеха го, разбира се. Мятаха му кецовете върху жиците за високо напрежение. Но на кого ли не му се беше случвало? На всичко отгоре той си го просеше. Все седеше на верандата, четеше книги (вероятно порно) и слушаше онази зловеща музика (вероятно сатанинска, както беше предположил един друг наместник)… Да, той просто не беше нормален.

И като говорим за нормални неща: винаги, когато постъпваше съобщение за сексуално престъпление, Боз и Ед подозираха Нейт. Така и не успяха да го уличат в нещо, но изчезнеше ли за дълго време, наместниците бяха напълно убедени, че е потънал в горите и полетата из околностите на Лърей, за да наднича през прозорците на момичешките спални (или по-вероятно — на момчешките). Те знаеха, че Нейт е воайор — на верандата си имаше телескоп, точно до люлеещия се стол, на който винаги седеше — столът на майка му (и, точно така, целият град си имаше мнение и по този въпрос). Ненормален. Да, това беше думата.