Джефри Дивър - Стоманена целувка

Имам малко свободно време и влизам в Стаята с играчките.

Когато изработвам миниатюра, първо правя чертеж. След това се съсредоточавам върху всяка част на предмета, който правя. Крака, чекмеджета, плотове, рамки — всичко. И първо се залавям с най-трудната задача. Например да издялаш крака на мебел от XVIII век е много трудно. Дълги и източени, но и сложни, с извивки, завъртулки, ъгловати. Правя ги от дървени блокчета.

Заглаждам внимателно с острие и шкурка. След това идва сглобяването. В момента държа легло от епохата на крал Едуард за клиент на „Американ Гърл“. Бащата е адвокат в Минеаполис. Знам това, защото на чека му до фирмата ми пише „адвокатска кантора“. За малко да не си свърша работата, защото Алиша ми разказа за неприятностите, които е имала с адвокати след ситуацията със съпруга ѝ. Тя не беше направила нищо лошо и човек би си помислил, че всичко ще мине добре за нея. Но не. И то благодарение на адвокатите. Трябва обаче да си изкарвам прехраната, а мисля, че на нея не ѝ пука. Все едно, не ѝ казвам.

Надничам през лупата и сглобявам съставните части. Знам, че ще се вместят, защото ги измерих два пъти. Шегувам се. Два пъти мери, един път режи. Стара поговорка. Всъщност ги измерих десетина пъти.

Мебели, като житейски уроци.

След час леглото е почти готово и аз го оглеждам известно време под кръга светлина на лупата. Иска ми се да нанеса още финални щрихи, но засега се въздържам. Много неща се съсипват, защото занаятчията не знае кога да спре (житейски урок, както казах). Аз обаче знам кога да спра. След няколко дни, когато лакът отдавна е изсъхнал и загладен, ще увия леглото в опаковъчно фолио с балончета и стиропор и ще го изпратя.

Докато оглеждам предмета и върша последна довършителна работа, пускам MP3-плейъра. Сега само слушам. По-късно ще запиша на хартия този откъс.

Интересна пролет. Помагах им по математика, макар с изненада да установих, че те са доста умни за спортисти. Франк и Сам. Предразсъдък е, че аз съм много умен, както някои хора казват, защото съм върлина и зубрач, но аз не съм… Достатъчно съм умен и математиката ми се удава. Точните науки. Компютрите. Но не и други неща.

Ядем пица и пием безалкохолни в дома на Сам. Баща му влиза и ме поздравява. Държи се мило. Пита ме дали харесвам бейзбола. Разбира се, че не го харесвам, защото баща ми непрекъснато седи, пуши и гледа бейзболни мачове, особено ако играе „Сейнт Луис“ срещу „Атланта“. Знам обаче достатъчно за тази игра, за да не звуча като идиот. (И знам как да хвърлям топката по непредсказуема парабола, ха!!! Макар че не умея.) И мога да говоря за някои играчи. Запаметил съм и малко статистика.

Франк идва и започваме да разговаряме. Сам предлага да направим купон по случай дипломирането и отначало решавам, че се е объркал и го казва, без да мисли, защото аз съм тук, а никога не съм бил канен на нито един купон в училище, освен на Клуба по математика и на Клуба по компютри, но това не са истински купони. Пък и кой съм аз. Никой. Франк обаче казва, че ще бъде страхотно, и после се обръща към мен и добавя, че ще отговарям за музиката. Това означава не само че съм поканен, но и че имам важна задача.

Музиката може и да е най-важната част. Не знам, защото никога не съм ходил на купон. Но ще си свърша работата добре.

Изключвам MP3-плейъра, вдъхновен да действам. Сядам пред компютъра, включвам се в поредица от виртуални частни мрежи и се отправям към някоя затънтена страна, за да използвам прокси.

Облягам се назад и затварям очи. След това, воден от Народния пазител, започвам да пиша.

Мобилният телефон на Ник Карели изжужа.

Адвокатът му.

Когато постъпи в полицията, идентификацията на обаждащия се беше още в детството си. Сега беше повсеместна и Ник реши, че това е най-важното изобретение през последните сто години.

— Здравей, Сам.

— Ник. Как я караш? Приспособяваш ли се добре?

— Както може да се очаква.

— Да, хубаво. Намерил съм ти едно заведение. Отиди да го разгледаш. Изпратил съм ти по имейла адреса и договора. Предварителен е, затова може да се потрудим още. Ресторантът е малко отдалечен, но това няма да навреди. Печалбата е по-голяма близо до Хайтс и хипстърите, но ти не можеш да си го позволиш.

— Страхотно. Благодаря. Чакай малко. Ще го проверя още сега.

Ник влезе в интернет и видя заведението — в солиден, работнически и стремящ се към подобрение квартал в Бруклин — и името на собственика.

— Той там ли е сега? — Ник отново почувства наелектризиращо напрежение и си спомни девиза на Амелия: Когато се движиш, не могат да те хванат.