Джефри Дивър - Стоманена целувка

Това, разбира се, не означаваше, че двамата не са въоръжени до зъби.

— Само двамата ли са?

— Да. — Райли се протегна. Надяваше се, че наблюдението не е загуба на време. Имаха надеждна разузнавателна информация, че някакъв високопоставен задник от банда в Доминиканската република ще се срещне с местен бандит в „Ричи“. Може би щяха да си разменят нещо голямо. Доминиканецът обаче закъсняваше и хлапакът — кльощав и нервен — седеше с някакъв неизвестен тип, млад бял мъж, който също нервничеше.

Полицаят от тактическия екип отпи глътка от нещо, млясна шумно и попита:

— С колко закъснява Голямото момче?

Доминиканецът не само беше високопоставен в групировката, но и тежеше над сто и тридесет килограма.

— Половин час. — Райли погледна часовника си. — Четиридесет минути.

— Няма да дойде — измърмори другото ченге. Сега дъвчеше нещо.

Райли предполагаше, че отсъствието на бандита не се дължи на страх. Наркопласьорите на неговото ниво бяха много, много заети.

— Сигурен ли си, че непознатият с него не е от бандата на доминиканеца?

Райли се засмя.

— Ако времената не са станали толкова тежки за тях, че да наемат момчета от църковен хор, при това бели. А не са я закъсали чак дотам.

— Имаш ли представа кой може да е?

— Не. Русокос, метър и осемдесет, адски кльощав. — Райли внимателно огледа лицето на мъжа. — Знаеш ли, изглежда странен.

— В какъв смисъл? — попита полицаят от тактическия екип, докато дъвчеше.

Мамка му, искам си пицата калцоне.

— Нервен е.

— Видя ли те, сержант?

— Седя в шибан микробус на водопроводна фирма на улица в Бруклин, която е пълна с магазини за водопроводни стоки. Обективът на камерата е голям колкото пишката на котарака ти.

— Нямам котарак.

— Не, не ме е видял, но сякаш не му се иска да е с нашето момче.

— Че кой би искал?

Уместен въпрос. Алфонсо Гравита — или Алфо, но по-популярно Алпо — беше голям боклук. Дребният дилър беше извадил късмета да не го арестуват, но имаше амбицията да се издигне и да разшири уличния си бизнес от минимаркета, в който висеше в Оуигън Хил, до Бедфорд-Стайвесънт и Браунсвил.

— Почакай. — Райли седна по-изправено.

— Дойде ли доминиканецът?

— Не. Но Алпо и приятелчето му… Почакай, става нещо.

— Какво? — Ченгето спря да дъвче.

— Прилича на размяна… Увеличи — каза Райли на напарфюмираната полицайка до него.

Тя увеличи образа, за да обхване всичко, което правеха Алпо и русокосият. Алпо се озърташе и ровеше в джоба си. Русокосият също. И после дланите им се допряха.

— Имаше размяна.

— На какво?

— Мамка му. Доста банкноти. Но не видях продукта. Ти видя ли го?

— Не — отговори полицайката. Райли си помисли, че парфюмът ѝ ухае на гардения, въпреки че нямаше представа как миришат и изглеждат гардениите.

— Ти си на ход, сержант — каза ченгето от тактическия екип.

Райли се колебаеше. Току-що бяха видели незаконна сделка с наркотици. Можеше да се приберат с два трофея. Щеше да е по-хитро да заловят бялото момче само навън, за да оставят Алпо в играта. Щяха да запишат поне един арест като своя заслуга, ако не можеха да се върнат в Седемдесет и трети участък със закопчания с белезници доминиканец. Освен това младият мъж можеше да има информация за доминиканския бос. Можеше да притиснат нервния малък мухльо, докато изпее всичко.

Или пък да подминат случая. Сделката очевидно не беше толкова голяма. Русокосият можеше да си тръгне, а важната клечка можеше да се появи.

— Там ли са още, седят ли?

— Да.

— Ще влизаме ли?

— Не. Не искам да изпусна връзката на Алпо с нашите приятели от Доминиканската република. Може да приберете другия, ако си тръгне. А дотогава чакайте.

— Доминиканецът закъснява с петдесет минути.

Райли взе решение.

— Добре, ще ти кажа какво ще направим. Но ми отговори на един въпрос: поръча ли ми пица калцоне?

— Знаем, че той отново ще убие някого — заяви Линкълн Райм. — Искам да изпратим съобщение до всички участъци и пожарни. Трябва да ни уведомят за всеки привидно нещастен случай, свързан с продукт. Статистика. Веднага. Незабавно.

Мел Купър каза, че ще се погрижи за това, и извади телефона си с жест, с който би измъкнал малкия револвер, който носеше по старомодния начин на кръста си.

Сакс получи съобщение и погледна телефона си.

— Фирмата, производител на контролера. Искат да разговаряме.

— Или да ни кажат в очите, че няма да ни съдействат — обади се Арчър.