Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Нямам много време. Трябва да заведа майка си на лекар.

Мамка му. Защо го каза? Защо изобщо му казваше каквото и да било ?

Ник намръщи чело.

— Какво ѝ е?

— Проблеми със сърцето.

— Ще я…

— Наистина нямам много време, Ник.

— Да, разбира се. — Погледът му се отмести встрани за момент и после пак се насочи към очите ѝ. — Четох за теб във вестника. Сега имаш партньор. Онзи, който по-рано беше шеф на Криминалния отдел. Видях го два пъти. Той е легенда. Наистина ли е…

— Инвалид, да. — Мълчание.

Ник, изглежда, осъзна, че любезностите са излишни.

— Виж, искам да говоря с теб. Довечера или утре, може ли да пием кафе?

Не. Вратата е затворена, миналото си е минало, било каквото било.

— Кажи ми сега за какво става дума.

Пари, препоръка за работа? Той никога нямаше да се върне в полицията. Присъдата за углавно престъпление го изключваше.

— Добре, няма да те бавя, Ами…

Употребата на галеното ѝ име я подразни.

Ник си пое дълбоко дъх.

— Ще ти обясня накратко. Става въпрос за присъдата ми. Кражбата, нападението. Ти знаеш всички подробности.

Разбира се, че Сакс ги знаеше. Престъплението беше сериозно. Ник беше арестуван за това, че стои в дъното на кражба на стоки и пратки на лекарства, отпускани с рецепта. При последната, преди да го заловят, беше ударил шофьор с пистолета си. Руският емигрант, баща на четири деца, лежа в болница една седмица.

Ник се наведе напред и впи очи в Сакс.

— Не съм го направил, Ами — прошепна той. — Не съм извършил нито едно от нещата, за които ме арестуваха.

Лицето ѝ се зачерви и сърцето ѝ заблъска в гърдите. Сакс погледна през завесата на прозореца до вратата. Не видя майка си. Извърна очи встрани, за да спечели малко време да осмисли онова, което току-що беше чула, и после отново се обърна към него.

— Ник, не знам какво да кажа. Защо ми го съобщаваш чак сега? Какво искаш? — Сърцето ѝ продължаваше да бие лудешки като крилата на птица, която държиш в шепите си. Възможно ли е да е вярно , запита се тя.

— Нуждая се от помощта ти. Никой на света няма да ми помогне освен теб, Ами.

— Не ме наричай така. Това беше в предишен живот. Вече не е така.

— Да, разбира се, извинявай. Ще ти обясня набързо. Дони извършваше кражбите, не аз.

Дони. Малкият брат на Ник.

Сакс не разбираше. Тихият от двамата братя беше опасен престъпник? Тя си спомни, че крадецът носеше скиорска маска и че не беше разпознат от шофьора на камиона.

— Той имаше проблеми — продължи Ник. — Знаеш.

— Наркотици. Алкохол. Да, спомням си. — Двамата братя бяха много различни, дори не си приличаха. Навремето Сакс мислеше, че Дони е като плъх по държане и по нрав. Тя изпита безпокойство от изплувалия образ в съзнанието ѝ. Освен външността Ник имаше самочувствие, докато Дони беше нерешителен и нервен и чувстваше потребност да потисне и двете. Амелия се беше опитвала да го увлече в разговор, когато излизаха да вечерят някъде, разказваше му вицове и го питаше как вървят курсовете, на които той ходеше, но Дони ставаше срамежлив и отговаряше уклончиво. И понякога враждебно. Подозрително. Сакс имаше чувството, че Дони завижда на големия си брат, задето има гадже бивша манекенка. Освен това си спомняше как Дони отиваше в тоалетната и се връщаше весел, жизнерадостен и приказлив.

— Вечерта, когато беше извършен арестът… — продължи Ник, — спомням си, че ти беше нощна смяна.

Амелия кимна. Сякаш можеше да забрави.

— Обади ми се мама. Мислеше, че Дони отново е започнал да употребява наркотици, и беше чула, че той ще се среща с някого близо до моста на Трета улица. Щял да прави някаква сделка.

Старият мост на повече от сто години се простираше над Гауънъс, мътен канал в Бруклин.

— Предчувствах, че ще се случи нещо лошо, ако вече не се беше случило. В онзи квартал? Нямаше начин. Със сигурност. Веднага тръгнах натам. Не видях Дони, но зад ъгъла беше големият камион, спрял, с отворени врати. Шофьорът лежеше на земята. От ушите му течеше кръв. В камиона нямаше никого. Обадих се на 911 от уличен автомат, анонимно, и съобщих за случая. След това отидох в апартамента на Дони. Той беше там, надрусан. И не беше сам. — Ник я гледаше в очите. Погледът му я изгаряше и Сакс наведе глава. — Делгадо, помниш ли го? Вини Делгадо.

Амелия си го спомняше смътно. Делгадо беше бандит от Бруклин. Може би от Бей Ридж. Боклук, държеше се като Кръстника, въпреки че оперативната му база беше долнопробен магазин за списания и цигари. Сакс предполагаше, че той е мъртъв — екзекутиран, защото е навлязъл в територията на някоя сериозна банда.