Джефри Дивър - Стоманена целувка

Ами ще хване ръката му и ще каже, че всичко е наред. Че дълбоко в душата си знае, че той е невинен — и че вече е чула на улицата (благодарение на Пероне), че Ник не е виновен. Беше му неприятно да я лъже — да съчинява онези глупости за Делгадо, който не би организирал кражба дори ако животът му зависи от това — но трябваше да се направят някои жертви.

Половин пресечка по-нататък Ник отново се замисли за Фреди Каръдърс.

Ралф Севил, телохранителят на Пероне, му се беше обадил да каже, че трупът на Фреди е в Нютаун Крийк, омотан с верига и украсен с петнайсеткилограмови тежести. Ник предполагаше, че Севил знае какво прави, но беше избрал адско място за вечен покой за Фреди. Този воден басейн между Бруклин и Куинс беше един от най-замърсените в страната, там беше станал скандалният петролен разлив на „Грийнпойнт“, по-лош от онзи на „Ексон Валдес“.

Мамка му. Жалко за Фреди. Жегна го чувство на вина. Фреди беше и баща.

Близнаците са момчета. Другите са момичета на четири и на пет години…

Заболя го.

Но за съжаление се налагаше да има косвени жертви. Много хора бяха длъжници на Ник. Случилото се с него беше крайно несправедливо — една дребна кражба, лек удар с ръкохватката на пистолет (шофьорът на камиона, когото беше халосал, беше пълен задник) и системата му се беше нахвърлила за нещо, което правеха почти всички. Другите се измъкваха безнаказано от всякакви каши. А каква беше неговата награда? Откраднаха години от живота му.

Длъжници са ми…

Ник изчака светофарът да светне зелено и пресече улицата. Докосна спортната си чанта с градския пейзаж вътре, който леко притискаше гърба му като любяща ръка. Представи си Амелия, красивото ѝ лице на манекенка, правата ѝ червена коса, сочните ѝ устни. Не можеше да я избие от главата си. Спомни си я как спеше онази нощ, стиснала ръка в юмрук, дишайки спокойно и леко.

Ник зави по своята улица и се замисли за един друг човек — Линкълн Райм.

Изпитваше единствено уважение към него. По дяволите, ако Райм водеше разследването на кражбата на моста, Ник и бандитите, на които той продаде крадената стока, щяха да бъдат арестувани месеци по-рано — и обвиненията щяха да бъдат много по-тежки. Не можеше да не се възхищава на такъв ум.

И Райм държеше на Амелия. Това беше хубаво.

Вярно, щеше да бъде гадно да му я отнеме. Но разбира се, Ник намираше утеха във факта, че тя всъщност не може да обича Райм. Как е възможно да обичаш някой, който е… ами в това състояние. Амелия сигурно беше с него от състрадание и това беше хубаво. Райм вероятно го знаеше и щеше да преживее загубата ѝ.

Може би в бъдеще всички щяха да бъдат приятели.

Амелия Сакс беше приключила с огледа на апартамента на Алиша Морган, където нямаше почти никакви улики за местонахождението на Върнън Грифит, и размишляваше за същността на злото.

Злото имаше множество различни лица.

Алиша Морган беше едно от проявленията му. Линкълн Райм ѝ се беше обадил и ѝ бе разказал какво се беше случило в дома му и че Алиша е организирала убийствата заради отговорността за продукта. Че мотивът ѝ е бил отмъщение за ужасна несправедливост. Това поставяше злото, което тя беше извършила, в друга категория, различна от тази на серийните изнасилвани или терористите.

Имаше и друг вид зло — на масовите производители, които бяха решили да не поправят неизправност в автомобил, за която са знаели, че може да убие или нарани. Може би алчност, а може би пластовете на корпоративната структура ги бяха предпазили от съвест, така както екзоскелетът предпазва течното сърце на бръмбар. И може би шефовете на компаниите за автомобили и за горивни помпи искрено се бяха надявали или дори молили в неопетнените си църкви в неделя, че няма да се случи най-лошото и че пътниците, които се возят в техните лъскави коли — същински тиктакащи бомби с часовников механизъм — ще живеят дълго живи и здрави.

И Върнън Грифит, прелъстен — буквално — от жена, която се беше възползвала от несигурността му.

Кое беше най-голямото зло?

Амелия седеше на дивана, облегнала гръб на протритата кожа, и си мислеше: Къде си, Върнън? На километър оттук ли се криеш? Или на десет хиляди километра?

Ако някой можеше да определи местонахождението му, това бяха тя, Райм и Мел Купър. О, и Джулия Арчър. Стажантката. Тя беше добра за новобранец. Разсъждаваше бързо и показваше безпристрастие като Линкълн. А това беше крайно необходимо в странния свят на криминалистиката. Сакс беше убедена, че Райм е бил добър и преди произшествието, въпреки че не го бе познавала тогава, но смяташе, че неговото състояние наистина му е позволило да израсне като криминалист. Джулиет щеше да стане отлична в тази област, ако след операцията няколко месеца по-късно остане парализирана, което според Линкълн беше много вероятно.