Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Я гледай! Виж ти. Пипнахме те, а? — Той прокара дългите си пръсти през късата си прошарена коса.

Ник направи гримаса.

— Мамка му.

Фред Делрей, старши специален агент на ФБР, беше известен с няколко неща. Първо, с обичта си към философията, тема, с която беше прочут дори в научните среди. Второ, с екзотичния си избор на дрехи. И трето, с необикновения си начин на изразяване. Наричаха го „говор Делрей“.

— Е, господин Ник, доста пакости сътвори, като се има предвид, че все още си горещ от пресите на пандиза.

Ник не отговори.

Делрей обърна стол с облегалката между себе си и Ник, седна и се втренчи изпитателно в него.

— Амелия?

— Фред?

— Може ли да натисна буталото?

— Направи каквото е необходимо.

Делрей сключи пръсти.

— По силата на пълномощията си, благодарение на великия щат Ню Йорк, детектив Сакс ще те арестува за много неща. Поне аз се сещам за един куп нарушения. Шшт, недей да кривиш устни така, сякаш искаш да кажеш нещо. Сега говоря аз. Тя ще те арестува и после със съгласието на нейния шеф и на моя шеф, които са доста високопоставени, ти ще работиш за мен, наречи ме Великия орел на федералното правителство.

— Какви ги…

— Шшт, тихо. Пропусна ли тази част? Ще бъдеш мой информатор, таен и доверен . О, какъв доносник ще бъдеш само. Бивше ченге, бивш затворник. Планът е да снасяш за нас. Пет години ще правиш каквото аз ти кажа и всички ще бъдем много, много щастливи. След това преминаваш на домашен арест и скоро ще бъдеш свободен да станеш портиер на входа на „Уолмарт“. Ако наемат бивши затворници. Хм. Трябва да проверя.

Делрей, бивш агент под прикритие, сега беше главният водещ офицер на информатори в Североизтока.

— Искаш Пероне — кимна Ник.

— Добър ден. Но онова момче с тирантите, Севил, вече хубавичко го натопи. Той обаче е само предястие, ордьовър, аперитив . Оттук ще продължим нататък и нагоре. Светът чака. А сега искам да чуя единствено: „Да, сър, на борда съм“. Ако не го чуя, ще стисна някои части на тялото ти, върху които не искаш белези от нокти. Заедно ли сме в играта?

Ник въздъхна и кимна.

— Доволен съм. Но… — Черното лице на Делрей се намръщи гневно. — Не те чувам и по-важното е, че микрофоните не те чуват. Имаме от тях повече, отколкото на снимачните площадки на „Биг Брадър“ и „Сървайвър“, взети заедно. Е?

— Ще го направя. Съгласен съм.

Сакс извади мобилния си телефон и се обади на детектива, който беше спрял навън в кола без опознавателни знаци.

— Трябва ми транспорт до централния арест. — Тя погледна Ник и му прочете правата. — Искаш ли адвокат?

— Не.

— Мъдро решение.

Детективът дойде, яка латиноамериканка, която Сакс познаваше от години. Рита Санчес. Тя кимна на Амелия.

— Рита, закарай го в ареста. Ще дойда веднага щом приключа с писмената работа. Повикай и служебен адвокат.

Санчес се втренчи студено в Ник. Тя знаеше историята за връзката им.

— Разбира се, Амелия. Ще имам грижата. — Тонът ѝ говореше: Боже, съжалявам, мила.

— Амелия! — Ник спря на прага и Санчес и униформеният полицай забавиха крачка. — Аз… съжалявам.

Кое е най-голямото зло?

Тя погледна покрай него към детектива и кимна. Те изведоха Ник от апартамента.

— Какво е това? — Фред Делрей кимна към спортната чанта на Ник.

Сакс я отвори и извади картина. Дъхът ѝ секна. Пейзажът приличаше на онзи, който бе харесала преди години. Много го искаше, но не можеше да си го позволи. Спомни си онази мразовита неделя, когато го бяха видели в галерия в Сохо, след като ядоха късна закуска на Брум и Западен Бродуей. Спомни си онази нощ в апартамента им, когато по стъклото на прозореца се сипеха снежинки, радиаторът потракваше и тя лежеше до Ник и мислеше за картината. Съжаляваше, че не може да си я позволи, но беше много по-щастлива, че е ченге, а не някой с по-доходна работа, който може да извади кредитната си карта „Виза“ и начаса да купи платното.

— Не знам — отговори Амелия и върна картината в чантата. — Нямам представа.

Тя извърна поглед, избърса една малка сълза от ъгълчето на дясното си око и седна да напише остатъка от доклада.

— О, Амелия — каза Том, когато тя влезе в превърнатата в лаборатория по криминалистика дневна на Райм. — Вино?

— Не, благодаря. Трябва да работя.

— Сигурна ли си?

— Да. — Сакс забеляза, че в поставките за чаши на инвалидните колички на Райм и Арчър има уиски. — Е, добре, ще изпия едно.

Болногледачът се върна след минута и погледна бутилката уиски.