Джефри Дивър - Стоманена целувка

Сакс спря ториното си пред входа на Метрополитън Авеню в Мидъл Вилидж, пасторален квартал по стандартите на Ню Йорк. Главната сграда приличаше на постройка от Бавария и от времето на кралица Елизабет I — с островръх покрив, кули, прозорци от оловно стъкло и тухлени стени с бяла мазилка.

Амелия слезе от колата и по навик разкопча сакото си, а после докосна с разперена длан ръкохватката на глока си, за да го намести в ориентировъчна позиция. Ако след минута някой я попиташе дали го е направила, тя нямаше да може да отговори.

Наблизо бяха паркирани два автомобила без опознавателни знаци, от местния участък. Сакс със задоволство отбеляза, че по нищо не личи, че са полицейски. Нямаше стърчащи външни антени или компютри в средата на предната седалка. Регистрационните табели бяха обикновени, като на частни автомобили, не правителствени или специални номера.

Младият патрулен полицай Келър ѝ кимна от наблюдателния си пост близо до входа.

— Може ли да отидем пеша? — попита Сакс.

— Да, и мисля, че ще е по-добре.

Амелия разбра, че той има предвид това, че всяка кола би предизвикала внимание в предимно незалесеното гробище.

— Но трябва да действаме бързо. Скоро ще се стъмни. Покрили сме изходите, но…

Те тръгнаха безшумно по асфалтираната алея. Пролетната вечер беше мека и имаше доста хора. Някои бяха сами, вероятно вдовци и вдовици. Повечето възрастни. Имаше и двойки, които бяха дошли да оставят цветя на гробовете на родителите или децата си.

След пет минути те стигнаха до безлюдна част на гробището. Двама полицаи от тактическия отряд, мускулести мъже с къси подстрижки и оборудване, вдигнаха глави. Криеха се зад гробница.

Сакс кимна.

— Той дойде тук преди половин час и не е помръднал — каза едното ченге от тактическия отряд. — Разкарахме хората. Казахме им, че ще има държавно погребение и че искаме районът да бъде чист от съображения за сигурност.

Амелия погледна към гроб на петнайсетина метра и гърба на мъж, който седеше на пейка до надгробната плоча.

— Ако побегне, има ли други екипи? — попита тя.

— О, да. На три места — отговори Келър и посочи. — Той няма къде да отиде.

— Има ли кола?

— Не, детектив.

— Оръжия?

— Не забелязахме — отвърна единият полицай от тактическия отряд.

Партньорът му поклати глава и добави:

— Но има раница на пейката, близо до него.

— Той извади нещо от нея и го остави на надгробната плоча. Ей там, виждате ли го? Огледах го с бинокъла. Прилича на играчка. Корабче или лодка.

— Това е миниатюра — отговори Сакс, без да се вглежда внимателно. — Всъщност не е играчка. Прикривайте ме. Отивам да го арестувам.

Върнън Грифит не оказа съпротива.

Иначе беше страховит противник — наистина кльощав, но Амелия видя мускули под тясната му риза. И много висок. В раницата вероятно имаше друг смъртоносен чук със заоблен край или макетен нож като онези, които тя беше намерила в Челси.

Стоманената целувка…

Грифит очевидно се изненада от внезапната поява на полицията и след като се надигна от пейката, отново седна и вдигна нагоре изумително дългите си ръце. Келър го бутна да падне на колене и после да легне на земята. Сложиха му белезници и го обискираха. Претърсиха и раницата. Нямаше пистолети и чукове, нищо, което би могло да се използва като оръжие.

Сакс предположи, че е бил потънал в размисъл за брат си, пред чийто гроб седеше. Или пък, ако вярваше в такива неща, Грифит си мислеше, че разговарят.

От друга страна, той може би мислеше за чисто практични неща. Какво ще стане по-нататък. И за случилото се през последните няколко дни.

След това полицаите му помогнаха да стане и обградени от тях, Грифит и Сакс тръгнаха към ритуалния дом на гробището. Сложиха Грифит да седне на друга пейка, оформена като покрит с патина метален гълъб. Чакаха затворническия микробус. Грифит доста щеше да се свие на задната му седалка. Но беше убил хора по такъв хитър и неприятен начин, че никой не го искаше отзад в патрулната кола, още по-малко във „Форд Торино“, въпреки че беше с белезници.

Сакс седна до него, извади касетофона си, включи го и му прочете правата. Накрая го попита дали ги разбира.

— Да. Разбира се.

Грифит имаше дълги пръсти, също като ходилата, чийто номер те знаеха. И лицето му беше продълговато, но бледо, без брада и безлично. Очите му бяха светлозелено-кафяви.

— Знаем, че Алиша Морган те е наела да убиеш няколко души, свързани с автомобил на „Ю Ес Ауто“, който е бил дефектен и е убил съпруга ѝ — продължи Сакс. — Но бихме искали да знаем повече. Ще говориш ли пред нас?