Джефри Дивър - Стоманена целувка

Амелия предполагаше, че знае отговора на следващия си въпрос.

— Какво се случи с момчетата, които разпространиха снимките на брат ти и онова момиче?

— О, затова се преместих в апартамента в Челси. Беше ми по-лесно да направя това, което бях решил — да ги намеря и да ги убия. Те работеха в града. Единия посякох до смърт. Сам. Другия, Франк, пребих до смърт. Труповете са в езеро близо до Нюарк. Мога да ти разкажа повече за това, ако искаш. Алиша щеше да ме убие, нали?

Сакс се поколеба.

Той щеше да разбере рано или късно.

— Да, Върнън. Съжалявам.

На лицето му се изписа примирение.

— Всъщност го знаех. Дълбоко в душата си знаех, че тя ме използва. — Той повдигна рамене. — Какво друго да очаквам? Но понякога се оставяш да те използват, защото… ами така. Самотен си или нещо друго. Всички плащаме за любовта по един или друг начин. — Грифит пак я погледна озадачено. — Ти си мила с мен. Въпреки че се опитах да убия майка ти. В края на краищата не мисля, че си Безочлива. Мислех, че си, но не е така. Може ли да ти дам нещо? — попита той след кратко мълчание.

— Какво?

— В раницата е. Книга.

Амелия погледна в раницата и намери тънко томче.

— Това ли?

— Да.

„Кратки изследвания на случаи на необяснима смърт“.

Сакс я прелисти и разгледа снимките на миниатюри на местопрестъпления. Не беше виждала такова нещо. Франсес Глеснър Лий беше създателката на диорамите. Амелия се засмя тихо, когато видя малка кукла труп, която лежи в кухня.

— Може да я вземеш. Искам да ти я подаря.

— Не ни е разрешено да приемаме подаръци. Нали разбираш?

— Така ли? Защо?

Сакс се усмихна.

— Не знам. Полицейско правило. Но не ни позволяват.

— Е, добре. Може да си я купиш, след като сега знаеш за нея.

— Непременно ще го направя, Върнън.

Приближиха се двама униформени полицаи.

— Детектив.

— Том — каза тя на по-високия от двамата.

— Микробусът дойде.

— Ще те закараме в ареста — каза Сакс на Грифит. — Няма да създаваш проблеми, нали?

— Не.

Тя му повярва.

— Той е вътре.

Роналд Пуласки отмести очи от момчето на не повече от петнайсет години и погледна към сградата, която сочеше. Мястото беше опасно, по-лошо от по-голямата част на източен Ню Йорк. Рон и децата му неотдавна бяха гледали „Хобит“ и той си спомни как джуджетата и Билбо тръгнаха към една пещера. Това място му напомни за нея. Една от онези каменни постройки, кафеникава, с цвета на засъхнала кръв, и тъмни и хлътнали прозорци като очи на труп. Някои бяха счупени, а други — надупчени от куршуми.

Мрачната, заплашителна сграда беше подходящо място Один да продава наркотици. Или да произвежда прословутия си кеч. Върхът на дрогата.

Или може би го правеше другаде, а тук изтезаваше конкуренти и заподозрени информатори.

— Сам ли е? — попита Рон.

— Не знам.

Широко отворените кафяви очи на момчето се стрелкаха из улицата. Пуласки отново беше облечен с обикновени дрехи, но пак приличаше на такъв, какъвто е — бяло ченге в квартал на чернокожи, издокаран като за под прикритие. Той полагаше усилия да не се обръща и да не поглежда към уличката, където чакаше Тони с изваден пистолет „Глок“.

— Один въоръжен ли е? — попита Рон.

— Виж, пич, само ми дай зеленото, а?

— Плащам ти хилядарка. Один обикновено носи ли оръжие?

— Това не е моят квартал. Не познавам този Один, нито бандата му. Алфо от „Ричи“ гарантира за теб и ми каза, че ще кихнеш малко зелено, ако намеря този кучи син. Чух, че той ще бъде тук, в онази сграда. Само това знам. Сигурен ли си, че не си ченге?

— Не съм ченге.

— Добре. Направих това, което трябваше. А сега, дай зеленото.

Пуласки бръкна в джоба си и уви пръсти около седмичния си доход — по пет долара, за да изглежда по-дебела пачката.

— Почакай — настойчиво рече момчето.

— Какво да чакам? — Не ми давай кинтите сега.

Рон въздъхна.

— Но нали каза…

— Чакай, чакай…

Момчето се огледа наоколо и Рон направи същото. Какво ставаше, по дяволите?

И после забеляза трима младежи, двама латиноамериканци и един чернокож, които вървяха по отсрещната страна на улицата, пушеха и се смееха. Бяха някъде на осемнайсет-деветнайсет години.

— Чакай, чакай… Не, не гледай към тях. Гледай мен.

Пуласки отново въздъхна.

— Добре. Сега. Дай ми зеленото.

Рон му даде парите. Момчето бръкна в джоба си и му връчи смачкан пакет цигари.

Пуласки се намръщи.

— Какво има вътре? Не искам да купувам нищо. Искам само да говоря с Один.