Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Господи, не!

Стрелката на скоростомера стигна до червената линия и колата се понесе напред. Гумите пушеха и задницата ѝ занасяше насам-натам.

Евърс изкрещя паникьосано, когато се вряза в насрещното движение. В момента лентата беше празна. Скоростта се увеличи на осемдесет, после на деветдесет километра. Главата му подскачаше на облегалката. Очите му се разфокусираха. Той настъпи спирачката, но двигателят се беше устремил толкова неумолимо, че автомобилът изобщо не намали.

— Не! — Паниката го завладя напълно. Евърс продължи да натиска спирачката. Почувства, че пръстите на крака му се схващат. Колата се движеше с повече от деветдесет километра и продължаваше да ускорява, да занася встрани и да криволичи. Другите превозни средства рязко се отклоняваха от пътя му. Свиреха клаксони.

Евърс натисна бутона за изключване на двигателя, но моторът не спря демоничния си рев.

Мисли!

Лостът за скоростите! Да! В неутрално положение. Той бутна лоста в средна позиция и слава богу, имаше ефект. Двигателят все още ревеше, но предавката се освободи. Евърс се люшна напред, когато колата намали на деветдесет и пет-деветдесет километра.

А сега спирачките.

Които обаче не работеха.

— Не, не, не! — извика той.

Завладян от паника и вцепенен, Евърс можеше само да гледа напред, когато колата се отправи към кръстовище с червен светофар. Забеляза, че другите превозни средства са спрели или бавно пълзят по лентата, успоредно с него. Леки коли, боклукчийски камион, училищен автобус. Той щеше да се блъсне в някой от тях, движейки се с осемдесет километра в час.

Хрумна му логична мисъл: ще умреш. Но спасѝ когото можеш. Блъснѝ се в камиона, не в автобуса! Завърти волана леко надясно! Ръцете му обаче не можеха да действат едновременно с мислите и лекото докосване на волана го насочи право към една тойота. Евърс видя паникьосаното лице на шофьора на малката кола, към която се бе устремил. Възрастният мъж беше вцепенен като него.

Още едно потрепване на волана и автомобилът на лекаря удари задната лява страна на японската кола.

Следващото, което Евърс разбра, беше, че се свестява, след като бе изпаднал в безсъзнание при отварянето на въздушната възглавница. Беше неподвижен, в хватката на стоманения скелет на смачканата кола. Заклещен в капан. Но беше жив. Господи, жив съм.

Навън тичаха хора. Мобилни телефони заснемаха катастрофата. Кретени… Поне един нямаше ли да се сети да се обади на 911?

И после, да, Евърс чу сирена. В неговата болница ли щяха да го закарат? Щеше да бъде доста иронично. Може би при същия лекар от спешното отделение, на когото беше помогнал…

Но почакай. Много ми е студено. Защо?

Парализиран ли съм?

И след това Нейтън Евърс осъзна, че има пълна сетивност, но по тялото му като водопад се стича течност, изливаща се от задната част на тойотата, която беше прерязал на две.

Бензин заливаше всеки сантиметър на тялото му от кръста надолу.

Амелия Сакс караше със сто и двайсет километра в час по магистрала „Рузвелт“.

Това не беше лесно. Другите шофьори натискаха клаксоните си и ѝ показваха среден пръст. Тя не обръщаше внимание на протестите. Беше се съсредоточила да намира пролуки между колите, бързо сменяше лентите и трескаво удряше спирачки. Поддържаше високи оборотите. През повечето време използваше пета скорост.

Когато се движиш, не могат да те хванат.

И естествената последица: когато ти се движиш, те не могат да избягат .

— Не — каза Амелия в микрофона на хендсфри устройството, говорейки на патрулния полицай от участъка близо до дома на майка ѝ. — Той е там някъде наблизо. Такъв е методът му на действие. Той… О, мамка му.

— Какво стана, детектив? — попита полицаят.

Сакс овладя занасянето на колата, докато минаваше покрай автомобил, чийто шофьор рязко удари спирачки, за да излезе внезапно от магистралата. Ториното и таурусът, далечни роднини, се разминаха на сантиметри от смъртоносна целувка.

— Методът му на действие е да бъде наблизо, когато напада — продължи Амелия. — Може да инсценира нещастен случай и да избяга, но не го прави. Вероятно е натиснал бутона и чака да се увери, че жертвата… — Гласът ѝ потрепери. — Че майка ми ще стигне до капана. Той има само десетина минути преднина и не смятаме, че се придвижва с кола. Предимно с нелегални таксита.

— Оглеждаме, детектив…

— Още хора. Искам още хора там. Той не може да е отишъл далеч!