Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Съжалявам, просто съм любопитен.

Изражението на неудоволствие на лицето на Карл даде ясно да се разбере, че извинението не е прието. Ваня се намеси, за да върне разговора към основната тема, преди Карл да реши, че не е готов да говори с тях.

– Прочетохме писмото ви до Хинде.

Карл задържа погледа си на Били още няколко секунди и после се обърна към Ваня.

– Предположих.

– Вие, изглежда, се възхищавате от него.

– Не бих казал. Той ме интригува.

– Хинде е убил четири жени. Това ли ви интригува?

Карл се наведе напред, очевидно по-заинтересуван от разговора.

– Не самите му действия, но намирам пътуването му до тази точка за невероятно интересно. Решенията, които е взимал, размишленията. Опитвам се да го разбера.

– Защо?

Карл млъкна, очевидно обмисляйки отговора си, сякаш обясняваше на своя професор, а не на полицията.

– Убийствата, които е извършил Хинде, са предумишлени актове. Планирани и обмислени. Той е изпитвал желание да убива и го е осъществил. Искам да знам откъде произлиза това желание.

– Аз мога да ви кажа – от извратения му мозък.

Карл се усмихна високомерно на Ваня.

– Това не е достатъчно за една дисертация. Освен това твърдението ви изисква да се приеме, че някои желания може да бъдат определени като „извратени“, а други, по-социално приемливи, като например да искаш кученце, като „нормални“.

– Нима твърдите, че е нормално да убиеш четири жени?

– Поради куп основателни причини самият акт не се приема от нашето общество, но ми е много трудно да говоря за желанието да извършиш този акт от гледна точка на нормален или извратен. Ние сме установили правила как да се държим и разбира се, не приемаме убийството на друго човешко същество. Но можем ли наистина да не приемем желанието да не го правим?

Ваня въздъхна. Необходимо ли беше да се анализира всичко, да се обръща наопаки, да се тълкува и да се обяснява? За нея нещата бяха елементарни. Щом искаш да убиеш друг човек, значи си извратен. Ако наистина го направиш, ти си още по-извратен. Дори зъл.

– Получихте ли отговор от Хинде? – намеси се Били, отчасти защото не искаше да слуша повече лекцията по философия – ако това беше философия – и отчасти защото виждаше, че търпението на Ваня се изчерпва.

– За жалост, не.

– Участвате ли в някой от тези форуми?

Били му подаде разпечатка на уебсайтовете, които Хинде беше посещавал през последните три месеца. Карл взе листа и го прегледа внимателно. От кухнята се чу звън. Той остави разпечатката и стана.

– Хлябът ми е готов.

Отиде в кухнята, изключи фурната и отвори вратичката. Взе две готварски ръкавици и извади тавата от горещата фурна. Ваня видя двата златистокафяви хляба и осъзна, че е гладна. Те изчакаха, докато Карл набождаше самуните, за да провери дали са готови. След това той обърна единия хляб и го сложи върху сушилника за чинии да изстива. Повтори процедурата с втория хляб и се обърна за момент към Ваня.

– От кой отдел сте?

– „Риксморд“.

Той насочи вниманието си към нея.

– Избягал ли е Хинде?

– Не.

– Но някой е бил убит и вие се интересувате от Хинде.

Ваня погледна Били. Карл Волстрьом или беше много умен и с необикновена скорост бе свързал малкото информация, с която разполагаше, или знаеше, че някой имитира убийствата на Хинде. Без да издава какво мисли, тя продължи:

– Къде бяхте вчера между десет сутринта и три следобед?

– Бях тук. Работех.

Карл покри с чиста кърпа хлябовете, затвори вратичката на фурната и се върна в малката дневна.

– Сам ли бяхте?

– Да.

– И никой не ви е виждал през целия ден?

– Не.

Мълчание. На Ваня не й трябваше повече. Вече беше решила да проучи основно Карл Волстрьом. Тя стана.

– Готов ли сте доброволно да дадете ДНК проба?

Карл Волстрьом не си направи труда да отговори. Той наклони назад глава и отвори широко уста. Ваня извади стерилен памучен тампон от чантата си и бързо го прокара по езика и вътрешната страна на бузите му.

– А списъкът, който ви дадох? – попита Били.

Ваня сложи тампона в пластмасова кутийка и затвори капачето.

Карл се обърна, взе списъка и го върна на Били.

– Един. Този. – Той посочи и Били погледна името. Не помагаше много. Всъщност изобщо не помагаше. Дори ако знаеше, че Карл пише в този форум, Хинде не можеше да общува с него. Но това поне беше точка на контакт и затова бе интересно. А нещо беше повече от нищо, с каквото разполагаха засега.

Докато излизаха в коридора, Ваня се обърна.