Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Насекомите ви?

– Какво за тях?

– Откъде идва желанието ви да забивате карфици в пеперуди и молци?

Карл отново й се усмихна, сякаш да покаже, че е готов да удовлетвори любопитството й, сякаш тя беше невежо малко момиче. Ваня вече мразеше тази усмивка само след десетина минути в компанията на Волстрьом. Напомняше й твърде много за самодоволното подсмихване с чувство за превъзходство на Себастиан Бергман.

– Това не е желание, а интерес. Аз съм лепидоптерист.

– Предполагам, че това означава колекционер на пеперуди.

– Експерт. Експерт по пеперудите.

– Как го правите? Живи ли ги забождате?

– Не, първо ги убивам с етилов ацетат.

– Значи се интересувате от убийства?

Карл наклони глава на една страна, сякаш Ваня беше казала нещо очарователно и мило.

– Няма ли да попитате и дали съм се напикавал в леглото като малък и дали ми е доставяло удоволствие да паля разни неща?

Ваня не отговори. Тя се наведе до Били, за да обуе обувките си, отбягвайки онзи надменен поглед.

– Знаете, че е грубо опростяване да мислите, че когато са били деца, серийните убийци са подмокряли леглата си, палили са пожари и са убивали животни, нали? – продължи Карл.

Били се изправи.

– Изглежда знаете много неща за серийните убийци?

– Пиша дисертация за тях. Наред с други неща.

– И за какво по-точно е дисертацията ви?

– За желанията на човека, които се сблъскват с правилата на цивилизованото общество.

Били срещна погледа на Карл и изведнъж го обзе чувството, че темата определено се основава на личен опит. Въпреки че в апартамента беше топло, той потрепери.

– Волстрьом е зловещ.

Ваня и Били излязоха на „Форскарбакен“ и вървяха към колата, когато Били изрази на глас онова, което и двамата си мислеха. Ваня кимна, сложи си слънчевите очила и разкопча тънкото си сако.

– Зловещ и по-висок от теб.

– Да, забелязах и това. – Той отключи колата, въпреки че бяха на двайсетина метра от нея. – Да го поставим ли под наблюдение?

– Изглеждаше твърде спокоен. Ако Волстрьом е извършителят, той знае, че имаме веществени доказателства.

– Може би иска да бъде заловен.

– Защо ще иска?

– Медиите все още не са свързали убийствата. Той не получава реклама и внимание. Ако удоволствието, което изпитва от убиването, отслабва, вероятно му трябва нещо друго. Арестът и съдебният процес не само ще покажат какво е направил, но и ще му дадат признание. Ще го направят известен.

Ваня изведнъж спря и погледна изненадано Били. Не само защото това вероятно беше най-дългата реч, която го бе чувала да произнася без прекъсване, но главно защото не го беше чувала да говори толкова авторитетно и проникновено. Той беше експерт в областта на технологиите и новите джунджурии, разбира се... но серийни убийци? Били забеляза, че Ваня е спряла, и се обърна. Макар да не виждаше очите й зад слънчевите очила, той разбра, че тя е изненадана.

– Какво? – попита Били.

– Чел си за тези неща.

– Да, и?

– Нищо. – В гласа му имаше нещо, което каза на Ваня да не продължава и че не трябва да се шегува с това. Не и в момента. – Ще го държим под око, докато получим резултатите от анализа на неговата ДНК – каза тя. Двамата се качиха в колата и затвориха вратите. Ваня си сложи предпазния колан, а Били включи двигателя. – Между другото, кое е момичето?

– Какво момиче?

– Момичето, с което си ходил на театър.

– Никое.

Това определено означаваше, че Били си има гадже. Ваня се усмихна. Щеше да изкопчи подробности от него по време на краткото пътуване до дома.

„Полхемсгатан“. Отново. Себастиан седеше в кафене, където вече можеше да се нарече редовен клиент. На любимата си маса, с най-добрата гледка към бившето му работно място. „Риксморд“. Сега това беше нейното работно място. Той пиеше третото си кафе и отново погледна към белия пластмасов часовник на стената. Прокле се. Прокле и Стефан, който го беше накарал да отиде чак до Фреската, за да се срещне с жена, която го мразеше, както се оказа. Трябваше да си остане в кафенето. Да чака Ваня. Щеше да му струва по-малко.

Трябваше да я види.

Тук, в кафенето на „Полхемсгатан“, Себастиан се чувстваше удобно. Колкото по-близо беше до бившето си работно място, толкова в по-голяма безопасност се чувстваше. Тук не беше необходимо да се крие внимателно. Имаше няколко причини да е тук. Ако го видеше Ваня или някой друг, винаги можеше да каже, че минава оттук. Че чака бивш колега. Че е имал среща, която е била отменена. Ако не му повярват, винаги можеше да смени тактиката и да каже, че е дошъл, защото иска отново да го вземат на работа. На това щяха да повярват.