Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

– Аз само... помислих, че искаш да знаеш...

– Хубаво. – Ваня отново се втренчи в компютъра. Не се интересуваше от приятелките му. Наистина беше в гадно настроение. Може би Били не беше единствената причина.

– Е, аз ще отида да си взема набързо душ.

– Добре.

Били постоя още няколко секунди и после излезе.

Денят щеше да бъде тежък.

Едвард Хинде седеше в библиотеката.

За сравнително малка институция, „Льовхага“ разполагаше с голяма библиотека. Вероятно имаше няколко причини за това. Високото ниво на надзор на затворниците. Желанието да се насърчи интелектуалното им развитие и израстването им като хора. Увереността, че знанията ще ги направят по-добри по някакъв магически начин. И разбира се, онова, което лежеше в основата на повечето човешки начинания – корист. Колкото по-внушителна беше библиотеката и колкото повече затворници редовно прекарваха време там, за да се образоват, толкова по-висока оценка получаваше институцията във ведомствените доклади. Логиката беше потискащо елементарна – внушителната библиотека е равна на експертно и активно ръководство.

Хинде беше станал свидетел на резултатите от тази логика след големия бунт за почистването. Няколко месеца по-късно библиотеката бе разширена значително и придоби горен етаж, където се наблягаше на хуманитарните науки. Сякаш бъдещите бунтове на затворници от бивша Югославия, които страдаха от посттравматичен стресов синдром и бяха осъдени за многократни престъпления на насилие, можеше да бъдат предотвратени от придобиването на дванайсетте тома на „История на Ренесанса“ или писания по философия или история на идеите.

Имаше и научна литература, и романи, но трябваше да търсиш усилено, за да откриеш истинското съкровище. На Едвард му отне известно време, но сега седеше горе както обикновено и четеше една от любимите си книги – подробен разказ за похода на Наполеон през италианските Алпи през 1797 година. По това време Наполеон току-що бе станал генерал и бе изпратен спешно да брани съюзниците на Франция срещу династията на Хабсбургите. Именно по време на тези славни битки той беше демонстрирал стратегическите умения, които щяха да го отведат в сърцето на историята. Хинде беше чел книгата много пъти, но не заради описанията на войските, битките, трудностите с провизиите и политиката зад всичко това. Не, в средата на книгата имаше една глава, която предоставяше по-задълбочен поглед към Наполеон като човек и разказваше предимно за взаимоотношенията му с майка му, Летиция Бонапарт.

Силна майка.

Доминираща майка.

Едвард чувстваше, че е открил тайната на Наполеон в тази глава. Той виждаше малкото момче, което иска да постигне толкова много поради една-единствена причина – Летиция. Тя със сигурно е била костелив орех.

Хинде остави Летиция за момент и се огледа наоколо. Знаеше, че е дванайсет и две-три минути и че скоро в библиотеката ще застъпи нова смяна. Надзирателят на горния етаж слезе в малката рецепция до входа на партера. Той щеше да напусне библиотеката с колегата си веднага щом пристигне следващата смяна. Новите служители винаги идваха сами и седяха долу, където помещението беше по-голямо и по-оживено. Когато вторият надзирател дойде след десетина минути, единият от тях щеше да се качи горе.

Едвард внимателно премести стола си по-близо до перилата, за да може да вижда по-добре какво става долу.

Както обикновено, беше сам на горния етаж. Другите затворници вече не се качваха там, поне докато той е наблизо, и послушно оставаха долу. Така стояха нещата от дълго време и понякога Едвард имаше чувството, че управата е похарчила милиони и е построила целия горен етаж за ползване само от един човек.

Прекрасно чувство.

Бяха необходими няколко седмици на напрегнати усилия след показното откриване, преди другите да разберат напълно неписаните правила. По онова време Хинде получаваше значителна помощ от атлетичния си приятел Роланд Юхансон, който сега му липсваше. Роланд притежаваше уникалната способност да убеждава другите. Не се страхуваше от нищо и не го възпираха баналности като съчувствие или състрадание. В същото време той показваше нещо като войнишка преданост към Едвард и винаги го подкрепяше мълчаливо. Роланд не говореше много, но Хинде го обработваше внимателно, докато проникна в детството му и поредицата предателства, които го бяха формирали. Родители алкохолици. Серия приемни домове. Разпад и несигурност. Ранно запознанство с престъпността и наркотиците. Обичайната гнусна бъркотия, типична за деветдесет процента от онези, с които за жалост беше принуден да живее Едвард в момента. Разликата между Роланд и другите обаче беше, че той е интелигентен. Изключително интелигентен. Хинде разбра това веднага и провери коефициента му на интелигентност с помощта на една от книгите в библиотеката. Роланд постигна резултат сто седемдесет и две по скалата на Станфорд-Бине. По-висок резултат имаха само 0,0001 процента от населението. Едвард го провери и със скалата на Векслер и получи приблизително същия резултат. Роланд Юхансон беше уникален и за Хинде – божи дар. Забравено, талантливо момче, закалено до стомана от суров живот и хора, които непрекъснато го предаваха. Човек, чиято същност никой не беше прозрял. Докато не срещна Едвард. Умственото стимулиране измести химическото и Хинде започна да го обучава за бъдещата му роля. След освобождаването си Роланд гледаше да не се набива на очи. Не вършеше престъпления, не употребяваше наркотици. Той чакаше знак. Лечението на Едвард беше по-успешно от двайсет години несръчни усилия на обществото. Той даде на Роланд самоличност и вяра в себе си. Това беше по-добро от всички книги на света, в колкото и томове да бяха. Хинде беше доволен, че има такъв предан поддръжник във външния свят, но Роланд му липсваше тук, в затвора, донякъде защото приятелството им беше станало важно за него и донякъде защото позицията му на власт в „Льовхага“ отслабна без Роланд. Сега беше принуден да разчита на тройния убиец Игор. Игор беше също толкова ефективен по отношение на мускулната сила, но за жалост страдаше от биполярно разстройство, а това означаваше, че е ненадежден.