Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Ралф стоеше мълчаливо и нервно се озърташе.

– Няма проблем. Има много време. – Едвард му се усмихна окуражително. – Искам да се прибереш вкъщи и да проучиш цялото семейство. Кога се е запознала Ана с Валдемар. Кога е родена Ваня. Искам да знам всичко. Приятелите й. В кой университет е следвала. Всичко.

Ралф кимна. Все още не разбираше, но му олекна, че Учителя вече не го гледа презрително.

– Добре.

– Още днес. Веднага. Кажи им, че не се чувстваш добре, и се прибери вкъщи.

Ралф кимна енергично. Много се беше страхувал, че провалът ще означава край за него. Че онова, което е започнал, ще изчезне. Ще рухне. Това беше възможно най-лошото, което можеше да се случи. Защото той беше опитал вкуса на истинския живот.

– Тогава ще ми кажеш ли коя ще е следващата? – изведнъж се изплъзна от устата му.

Неочакваният въпрос обезпокои Хинде. Загубил ли беше вече контрол върху нищожеството, което стоеше пред него? Той беше дал всичко на този жалък откаченяк. Беше го създал. А сега червеят се опитваше да преговаря. Едвард щеше да му даде да разбере. Но още не. В момента Ралф му трябваше. Докато разбере как стоят нещата. Докато се убеди. Ето защо той му се усмихна сърдечно.

– Ти си много важен за мен, Ралф. Нуждая се от теб. Може да убиеш още една, ако искаш, но първо свърши тази работа.

Ралф мигновено се успокои. Осъзна, че вероятно е прекалил и е поискал твърде много.

– Съжалявам. Аз само...

– Знам какво искаш. Ти изгаряш от желание, но запомни – търпение.

Ралф кимна послушно.

– Ще чакам доклада ти – добави Хинде, обърна се и пак седна до масата, при Летиция Бонапарт и сина й.

Ралф вкара количката в асансьора и слезе долу.

Вторият надзирател влезе след по-малко от минута.

Идеално разчетено време.

Йенифер Холмгрен се прозя.

Не защото беше уморена, нито поради липса на кислород. Беше й адски скучно, докато стоеше на ливадата, спускаща се към езерото Лейондол. Пред нея беше не само водачът на полицейския издирвателен екип, който ги инструктираше, но и голямата двуетажна къща е огромна веранда е изглед към езерото. До Йенифер стояха няколко полицаи, повечето от Сигтюна като нея. Тя сдържа прозявката си и преговори наум най-важното, което трябваше да запомни.

Люкас Рид.

Шестгодишен.

В неизвестност от няколко часа. Три, надяваше се майка му. Повече, смяташе баща му. Във всеки случай, Люкас не бил в леглото си, нито някъде другаде в къщата, когато родителите му се събудили сутринта, преди три часа. Легнали си половин час след полунощ, затова детето може би го нямаше от цяла нощ. Никой не знаеше. Вратите били затворени, когато те станали. Затворени, но не заключени.

Йенифер почувства, че се поти в униформата си. Слънцето жареше безпощадно гърба й. За пръв път щеше да издирва изчезнал човек. След четири семестъра в Полицейската академия сега тя стажуваше втори месец в Сигтюна. В градчето нямаше голяма престъпност. Имаше работа, това не беше проблем. Йенифер беше проверила статистиката. През 2009 година нивото на престъпността в Сигтюна беше по-високо от средното в страната – 19 579 докладвани престъпления на 100 000 души население. Средното ниво на престъпността в страната беше 10 436. И все пак Сигтюна не беше най-вълнуващото място в Швеция за един полицай. А Йенифер искаше вълнение. Тя очевидно имаше желание да даде принос за обществото и да помага на хората, но не това беше главната причина да стане полицай. Когато кандидатства в полицията, тя потисна мечтите си за енергични действия и вълнение и демонстрира по-зрял и реалистичен възглед за професията, но по време на целия курс на обучение беше отлична в чисто физическата дейност, ръкопашния бой и употребата на оръжия. Нямаше много от тези неща, откакто беше дошла в Сигтюна. Йенифер спираше шофьори, превишили ограничението за скоростта в зоните край училищата. Беше се занимавала с влизания с взлом, престъпни деяния, кражби и нападения. Правеше тестове за употреба на алкохол, дежуреше на рецепцията и издаваше повече паспорти, отколкото мислеше, че е възможно. Полицейска работа – абсолютно.

Енергични действия и вълнение – не толкова много.

Йенифер имаше чувството, че са минали две години, не два месеца, и затова почувства леко вълнение, когато чу за Люкас Рид. Малко момче. В неизвестност. Може би беше отвлечен. Тя мълчаливо хранеше тази надежда, докато не отидоха на мястото и не научиха фактите.

Раничката с мечето Бамсе на Люкас също беше изчезнала. Липсваха и две кутии кока-кола и пакет бисквити с буквите от азбуката.