Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Хинде видя, че надзирателят от следващата смяна влезе в библиотеката долу малко по-късно от вчера, но в границите на допустимата грешка. Той спря и размени няколко думи с колегите си. Тримата се засмяха на нещо, а после другите двама го потупаха по рамото и отидоха да обядват. На вратата те срещнаха чистач със син гащеризон, който буташе количка, тръгнал към библиотеката. Те му кимнаха. Чистачът също им кимна. Ралф. Точен до секундата. Както винаги. Едвард видя, че Ралф спря да побъбри за малко с надзирателя, който току-що беше седнал зад бюрото, и после леко се промъкна до асансьора. Застана зад лавиците, сякаш търсеше определена книга, и надзирателят долу не му обърна внимание. Четиринайсет години без произшествия бяха приспали бдителността им. Бяха ги разглезили.

– Ще започна от горе – каза Ралф.

– Започни откъдето искаш – спокойно отговори надзирателят.

Хинде чу, че Ралф бързо забута количката към асансьора и натисна бутона. Вратите се отвориха веднага и чистачът се качи с количката.

Щяха да имат приблизително девет минути, преди да пристигне вторият надзирател и единият да се качи горе. Много рядко се срещаха по този начин. Това ставаше само в изключителни случаи, ако трябваше да обсъдят нещо. Когато не можеше да стане по интернет. Едвард беше въвел мерки за сигурност. Беше изключително важно срещите им да не станат прекалено редовни. Никога не трябваше да следват една и съща схема, която надзирателите да забележат, и да предизвикат подозрения. Днес обаче се налагаше да разговарят. Ралф беше изпратил тревожно съобщение по fygorh.se . Някой ги беше погнал. Един човек беше мъртъв. Човек, когото Хинде познаваше, съдейки по шофьорската книжка, която Ралф беше намерил у него.

Троле Хермансон.

Единият от полицаите в онази задушна стая за разпити. Инспектор в онези дни. Най-агресивният от тримата, които Едвард виждаше най-често по време на интензивните разпити.

Хермансон вече не беше полицай.

Тогава какво правеше пред апартамента на Ана Ериксон?

Сигурно имаше нещо общо със Себастиан. Навремето в стаята за разпити бяха Себастиан, Троле и Торкел Хьоглунд. Понякога се редуваха, но винаги беше някой от тримата. И сега единият беше мъртъв. Онзи, който вече не беше полицай. Явно имаше нещо общо със Себастиан Бергман. Той беше единственият, който би въвлякъл стар съюзник. Ако знаеха за съществуването на Ралф, останалите от „Риксморд“ щяха да изпратят специален оперативен отряд, не старо бивше ченге. Съвсем само.

Хинде застана до лавицата с книги най-близо до асансьора. Ралф докара количката и я спря пред вратите на асансьора, за да не се затворят. След това взе четка и отиде от другата страна на лавицата, срещу Едвард. Направи няколко бързи движения с четката, като развълнувано прошепна:

– Сложих трупа в багажника, както ти каза.

– Добре.

– Колата е в Улвсунда, в индустриален парк. „Бригеривеген“. Но не мога да разбера как ме е открил.

Хинде премести две книги, за да може да вижда последователя си, и се втренчи в него.

– Сигурно си проявил небрежност. Някой те е проследил. Ралф кимна, засрамен от себе си, и наведе глава.

– Ами Ана Ериксон? – продължи Едвард. – Какво стана с нея?

– Замина.

Хинде поклати глава.

– Тя трябваше да е следващата, нали?

– Да.

– Какво съм казвал винаги? Планиране. Търпение. Решителност. Нищо, което води до небрежност и поражение. В момента губим. Ясно ли ти е това?

Ралф не смееше да го погледне. Много се срамуваше. Силата, която беше почувствал, когато докосваше изрезките от вестници, отслабна.

– Но защо полицията не беше там? – тихо попита той. – Не разбирам. Защо беше само един възрастен човек?

– Защото полицията не знае.

– Как така?

– Вероятно някой е заподозрял, че ти може да действаш. На онова място. Но не е полицията.

– А кой?

– Ти как мислиш?

– Себастиан Бергман?

Едвард кимна.

– Сигурно е той. Но поради някаква причина не е искал да каже на колегите си, че Ана Ериксон може да е следващата жертва. Защо?

– Не знам.

– Нито пък аз. Още не. Но трябва да открием.

– Не разбирам... – Ралф стрелна очи към Учителя, който срещна погледа му с пълно презрение.

– Естествено, че не разбираш. Но мисли. Ти каза, че той я следял. Отдавна.

– Кого? – озадачено попита Ралф.

– Ваня Литнер. Дъщерята на Ана Ериксон. – Хинде млъкна. Ралф все още не можеше да схване. Очевидно. Кретен. Едвард обаче започваше да разбира все повече и повече. Отговорът на загадката се криеше във Ваня. Младата русокоса жена, чиито гърди той беше поискал да докосне. Хинде не беше отдал голямо значение на посещението й в „Льовхага“ онзи ден, но после беше научил, че Себастиан я е следил. Защо? Защо Себастиан беше следил полицай от „Риксморд“ седмици, месеци преди да го включат в разследването? Трябваше да има връзка. Чувството, че това е важно, се засили, когато Едвард се замисли за случилото се в стаята за посещения. Себастиан беше изпитал потребност да защити Ваня. Това не му беше присъщо. По принцип Себастиан Бергман свеждаше до минимум взаимоотношенията си с другите хора. Не му пукаше за тях. Обаче държеше на Ваня Защо? Хинде трябваше да се разрови. Да проучи нещата.