Микаел Юрт - Жените, които го познаваха

Първото беше нож.

Второто бяха червата му.

Последното, което Троле видя, беше, че ножът отново се заби в него.

Ралф видя кръвта и червата, които изригваха и се изсипваха върху коленете на непознатия. Изглеждаше странно, но той продължи да забива ножа. Трябваше да бъде сигурен. Възрастният мъж на предната седалка до него издаде продължителен хриптящ звук и после внезапно млъкна и се свлече върху таблото. Ралф прекрати атаката си, но остана нащрек. Ако натрапникът помръднеше, щеше да го наръга пак. Ала непознатият остана неподвижен. Тишината в колата беше осезаема. Ръкавите на белия гащеризон бяха напоени с алена кръв. В колата вонеше на кръв и черва.

Той разсъждаваше трескаво.

Какво се беше случило? Кой беше мъртвият човек до него, по дяволите? Щеше ли да дойде още някой? Ралф се озърна неспокойно наоколо, но не видя никой да върви към колата. Никой не му обръщаше внимание. Възрастният мъж едва ли беше полицай. Те не използваха електрошокови, а истински пистолети в такива ситуации. Обаче човекът знаеше кой е Ралф или поне какви са плановете му. Защото не беше нахлул случайно в колата му.

Всичко свърши , беше казал той. Не казваш това, ако искаш да обереш някого. Казваш го, когато възнамеряваш да попречиш на някого. Учителя беше прав. Ралф беше проявил небрежност. Беше се издал. Може би Себастиан Бергман стоеше в дъното. Може би той беше по-достоен противник, отколкото мислеше Ралф. Беше разбрал, че Ралф го следи. Хукна към него пред Главното управление на полицията. Вероятно смяната на колата не беше достатъчна предпазна мярка.

И все пак нямаше логика.

Ако Себастиан имаше нещо общо с факта, че в колата на Ралф лежи мъртвец, тогава възрастният мъж сигурно беше полицай. Себастиан работеше с тях. И сигурно имаше още ченгета. Много повече. Ралф беше главният приоритет. Той беше най-важният случай, по който те работеха. Тогава къде бяха останалите?

Не можеше да измисли никакви отговори.

Той отново се огледа наоколо неспокойно и забеляза движение в сградата, където трябваше да е в момента. Сниши се и видя Ана Ериксон да излиза от главния вход. Носеше куфар. Качи се в такси. Той трябваше да я проследи, но осъзна, че това е невъзможно. Трябваше да се преоблече. Да изхвърли някъде трупа. Да се отърве от колата.

Беше се провалил.

Беше разочаровал Учителя.

И сега трябваше да понесе последиците.

Ваня вече беше в лошо настроение, когато пристигна в управлението. Откровено казано, вчера си беше легнала ядосана, а на сутринта се събуди вбесена.

Още нямаше седем и половина, а денят й вече беше отвратителен.

Не само че не бяха стигнали доникъде със случай, който беше невероятно труден и обезсърчаващ, ами и Себастиан Бергман все още участваше активно в разследването. Тя не можеше да проумее защо. Как беше възможно на някого, който е имал връзка и с четирите жертви, да бъде позволено да остане част от вътрешния кръг? Дори Торкел да беше прав, че участието на Себастиан може да предотврати други убийства сега, след като Едвард Хинде е привлякъл вниманието му, пак беше напълно неоснователно. Ако това се разчуеше, с Торкел беше свършено. Нямаше да оцелее и от медийния обстрел. Но не само това бе развалило настроението й. Онова, което наистина я вбеси, беше, че Торкел, изглежда, поставяше Бергман над всички други в екипа. Себастиан не беше чак толкова фантастичен, по дяволите. Освен това й лазеше по нервите. Ваня не можеше да се отпусне, когато той беше наоколо. Гледаше я по странен начин. Тя имаше чувството, че я наблюдава. Оказваше отрицателен ефект върху работата й. Ваня го мразеше.

А вчера беше ходила чак в Сьодертеле, пътуване, което се оказа пълна загуби на време.

И после, когато помоли Били за малко помощ, какво каза той? Направи го сама . Какво го прихващаше? Откога някой в екипа отговаряше Направи го сам на молба за помощ от колега?

Ваня се беше върнала в апартамента си от безсмисленото пътуване до Сьодертеле, което на всичкото отгоре й струва сто крони, изкъпа се, направи си чай и сандвичи и седна да гледа разсеяно телевизия. Нямаше да се настани до масата в кухнята със записките си по разследването, както правеше обикновено. Щеше да си почине и да се отпусне.

Но не можа.

Определено не можа да го направи, след като Ана й се обади много късно вечерта, за да й обясни, че баба й е болна и че ще отиде при нея за няколко дни. Разбира се, Ваня поиска да знае какво й е на баба й и Ана отговори, че не е нищо сериозно. Защо обаче си взимаше отпуск и отиваше при нея, щом не е сериозно? Ана криеше истината. Също както беше направила, когато Валдемар се разболя. Мълча за резултатите от изследванията и омаловажи всичко. Ваня трябваше да отиде при баща си, за да разбере как всъщност стоят нещата. Той й разказа всичко. А майка й я излъга. Ваня изобщо не беше доволна. Вярно, Ана вероятно се опитваше да я предпази, но независимо от мотивите й лъжите й не ги сближиха. А между тях имаше разстояние. Ваня наричаше майка си Ана, но на Валдемар викаше татко. Това говореше нещо.