Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

Преди четири месеца, докато се препичаше край един басейн в Обединените арабски емирства, по телефона я потърси доверен човек. След кратки преговори я наеха. Срещу пет милиона щатски долара трябваше да убие Рон Ларкин, брат му и жена му — тримата души, ръководещи фондация „Ларкин“.

Присила промени външността си: няколко килограма отгоре, боядисана коса, цветни контактни лещи, колаген, инжектиран на стратегически места. Превърна се в Кетрин „Кити“ Бидъл Симпсън. Беше майстор в съставянето на правдоподобна биография. А след това беше лесно — успя да се сближи с Ларкин по време на поредните му благотворителни акции в Лос Анжелис. Беше прекарала доста време в Африка и това ѝ помогна да води интелигентен разговор за този регион. Дори знаеше много за съдбата на местните деца, като се имаше предвид, че тя самата беше превърнала много от тях в сираци.

Кити наблегна на чара си, като не пропусна и някои други умения, разбира се. Започна да се среща с Ларкин и беше само въпрос на време и удобен случай, за да изпълни договора си. Но това се оказа не толкова лесно. Вярно е, че можеше да го убие по всяко време, но да убиеш един толкова известен общественик като Роналд Ларкин, да не говорим за брат му и снаха му, и да ти се размине — това беше много по-трудно отколкото си го представяше в началото.

Но после самият Рон Ларкин ѝ предостави възможност — за нейно най-голямо забавление той ѝ предложи брак.

Като негова съпруга тя щеше да има пълен достъп до живота му, а брат му и снаха му, естествено, щяха да ѝ се доверят.

— Да, скъпи, но не искам нито пени от парите ти — беше първото нещо, което тя му каза след неочакваното предложение.

— Но…

— Не, имам попечителския фонд от баща ми — обясни тя. — Освен това, скъпи, това, което харесвам у теб, не е цвета на доларите, а онова, което правиш за хората. Да не забравя — за твоите години имаш и не лошо тяло — пошегува се тя.

Кой можеше да я заподозре?

След няколко месеца на брачно блаженство — от време на време секс, богати вечери и куп досадни бизнесмени, реши, че е време за действие.

Във вторник вечерта пристигнаха с частен самолет на летище „Ла Гуардиа“. Така тя безпрепятствено можа да пренесе пистолетите и всичко необходимо за замисленото убийство. Бяха откарани до дома си и веднага легнаха. В 4.30 сутринта тя се облече, сложи латексови ръкавици, нави заглушителя на дулото на любимия си автоматичен 32-калибров пистолет и излезе на балкона, вдишвайки хладния наелектризиран въздух на Ню Йорк сити.

Разхвърли приготвените веществени доказателства — уликите, които трябваше да отведат полицията в грешна посока, окачи куката за катерене на парапета, прехвърли въжето и го пусна към земята. Върна се до прозореца, счупи стъклото и стреля три пъти в Рон, а четвъртият и петият куршум в собствената си възглавница.

След това позвъни на 911 и с истеричен глас съобщи за нападението. Когато затвори телефона, откачи задния капак на телевизора, постави пистолета, заглушителя и ръкавиците вътре, а с ножичката си за нокти си сряза ръката и напъха парченце от куршум в раната. След това слезе на долния етаж — трябваше да посрещне полицията.

Според плана братът и снахата на Рон щяха спешно да пристигнат. Това ѝ предоставяше възможност да затвори случая, а техните убийства трябваше да са дело на същия убиец, отнел живота на Рон.

Планът беше прост и точно затова съвършен.

Но понякога и на най-перфектния план пречеше случайността.

Защото истински наемен убиец — мъжът в джипа — се появи и се опита да я ликвидира.

Нейното обяснение беше логично — през изминалите години тя си беше спечелила достатъчно врагове. Въпреки усилията ѝ да избягва снимки на публични места и въпреки променената си външност, някой я беше познал.

Но имаше и друга възможност. Може би това нямаше нищо общо с Присила Ендикот? Може би целта на наемния убиец бе да убие точно госпожа Кити Ларкин.

Нает от бивша любовница на Ларкин, зачуди се тя.

Горчивата ирония я разсмя. Полицията и Държавният Департамент я пазеха от убиец, но не точно от убиеца на нейния съпруг.

Присила набра номер на мобилния си телефон (никога не се доверяваше на хотелските телефони).

— Ало? — чу се мъжки глас.

— Аз съм.

— Господи, какво става? Гледам новините — някой те е взел на мушка?

— Успокой се.

— Кой, по дяволите, е той?

— Не съм съвсем сигурна. Миналата година имах малко работа в Конго и един от набелязаните ми се изплъзна. Може да е той.