Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Значи няма нищо общо с нас?

— Не.

— Но какво ще правим?

— Да не си изпаднал в паника? — попита Присила.

— Разбира се, че съм в паника. Какво…

— Поеми дълбоко дъх.

— Какво ще правим? — повтори мъжът. Гласът му звучеше още по-изплашен.

— Предлагам хубаво да се посмеем.

Последва мълчание. Може би му мина през ума, че не той, а тя е изпаднала в истерия. След малко попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Най-големият ни проблем винаги е бил да подхвърлим на полицията друг заподозрян, не ти или аз.

— Точно така.

— Е, сега си имаме такъв. Питър и жена му ще си бъдат в градската къща след около час. Аз ще се измъкна от мястото, където съм сега, ще ги убия и ще се върна преди някой да е забелязал отсъствието ми. Всички ще мислят, че го е направил мъжът в джипа. Той не е глупак. Когато чуе, че търсят точно него за убийството, най-вероятно ще изчезне. Така аз ще съм в безопасност. Ти също.

Мъжът замълча, после леко се засмя.

— Може и да се получи.

— Разбира се, че ще се получи. Как стои въпросът с втората вноска?

— В банковата ти сметка е.

— Добре. Няма повече да ти се обаждам. Следи новините. А, само още нещо. Не знам дали няма да те разтревожи… Изглежда дъщерята на Питър току-що е пристигнала от колежа в града. Ще бъде с тях в къщата.

Мъжът попита без изобщо да се колебае:

— Какъв е проблемът?

— От въпроса ти разбирам, че няма такъв — каза Присила.

Два часа по-късно тя се измъкна през страничната врата на хотела без служителят на рецепцията да я забележи. Взе такси, слезе на две пресечки от дома на Питър и Сандра Ларкин и измина останалото разстояние пеша.

Начинът на живот на този тип мишени — с техните огромни къщи в Манхатън, много облекчаваше работата ѝ, защото да влезеш незабелязан в сграда с портиер понякога можеше да се окаже адски трудно.

Спря пред къщата и погледна в чантата си, за да провери пистолета си, изваден от телевизора в спалнята на Рон Ларкин, когато по-рано днес беше отишла да си събере багажа.

Изкачи външните стъпала и огледа улицата в двете посоки. Нямаше никой. Сложи си латексови ръкавици и натисна звънеца.

Измина почти минута.

— Кой е?

— Питър, аз съм, Кити. Трябва да те видя.

— О, Кити, не те очаквахме тази вечер, но се радваме, че си тук. Качвай се. Всички сме в хола. На втория етаж. Вратата е отворена. Заповядай.

Бръмченето на отключващия механизъм отекна в мъгливата нощ.

Присила бутна вратата и влезе.

Мислеше си за последователността. Ако всички са заедно, първо и много бързо ще удари най-опасната мишена — охраната. И гаджето на дъщерята, ако има такова. После Питър Ларкин. Той е едър мъж и може да представлява заплаха. За него изстрел в главата. След това дъщерята — млада и може би атлетична. Накрая съпругата.

След това щеше да подхвърли и привидните улики, за да свържат тези убийства с това на Рон: стероидите, тъмните къдрави косми, откраднати от кофата за боклук на един бръснарски салон, още едно парченце гума, откъснато от нейни маратонки, които тя бе изхвърлила, още от пясъка и пръстта, събрани от яхтеното пристанище в Ел Ей…

Присила си повтори: да намеря мишената, да огледам за охрана, да проверя задния вход за бягство, евентуални охранителни системи, особено камери. Целя се, натискам спусъка, броя куршумите.

Вече по вътрешните стълби тя усети застоялия мирис на рядко използвано жилище, но въпреки това обстановката беше много елегантна. Тя знаеше, че Питър, също като Рон, е неприлично богат. Милиарди. Мисълта, че толкова много пари се контролират само от двама души, разпали някои от латентните ѝ политически възгледи за неравното разпределение на благата, въпреки благотворителните им напъни. Естествено, Присила Ендикот нямаше право да морализаторства, защото самата тя беше богата жена — умението ѝ да убива я беше направило такава.

Сега тя извади пистолета от чантата си и освободи предпазителя.

Влезе бързо в хола. Държеше пистолета зад гърба си.

— Хей?

Оглеждайки празната стая, закова на място.

Да не би да беше сбъркала стаята?

Телевизорът работеше. Стереоуредбата също. Но нямаше жив човек. О, не…

Готова да побегне, тя се обърна.

И точно тогава тактическият отряд от петима полицаи се появи от двете странични врати. С насочени пистолети и крещящи, те почти я повдигнаха във въздуха, изтръгнаха пистолета ѝ, а след това я проснаха на земята с ръце, стегнати в белезници на гърба ѝ.

Линкълн Райм огледа от тротоара градската къща.