Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

При други обстоятелства това би могло да бъде повод за размисъл — за състоянието му, или за отношенията му с Амелия Сакс. Но сега единственото, за което можеше да мисли, беше да хване убиеца на Рон Ларкин — мъжът, който бе пожелал да се отърве от милиардите си колкото се може по-бързо.

— Как върви, Мел?

— Дай ми още една минута.

— Имаше достатъчно. Какво става?

Усещането за близост прекъсна, но не защото ръката ѝ беше слязла по-надолу по гръбнака му, а защото самата тя се беше отдръпнала от него. Райм погледна към нея. Сакс помагаше на Купър да подготвят едно предметно стъкло за изследване под микроскоп.

Може би за стотен път Райм прочете списъка с улики.

Отговорът се криеше някъде там. Трябваше да е там. Нямаше друга възможност. Нямаше свидетели, отсъстваха ясни мотиви, липсваше точен списък на заподозрените…

Доказателственият материал! Микроскопичните следи — в тях беше ключът към загадката.

Принципът на Локар.

Райм погледна часовника.

— Мел?

Без да вдига поглед от апарата, лаборантът повтори търпеливо:

— Само една минута.

Но всяка изминала минута означаваше, че убиецът разполага с още шейсет секунди, за да се измъкне.

Или, опасяваше се Райм, убиецът е на шейсет секунди по-близо до следващото си убийство.

Картър седеше в зеления си джип и гледаше към Бруклин от място, близо до пристанището при Саут стрийт. Отпиваше от кафето и се наслаждаваше на гледката. Корабите с високи мачти, мостовете, движението на яхтите…

Картър нямаше шеф. Да, някои хора го наемаха, но все пак той сам си определяше работното време. Понякога ставаше рано — в четири сутринта — и докато пазарът за риба на Фултън все още работеше, отиваше с колата си там. Разхождаше се край сергиите, гледаше купищата риба тон, сепия, раци. Това място му напомняше морските пристанища отвъд океана. Съжаляваше, че затвориха този пазар. Най-вероятно финансови затруднения. Или пък намеса на синдикатите, което си беше едно и също.

На времето Картър беше разрешил доста синдикални проблеми.

Мобилният му телефон иззвъня и той погледна към монитора, за да види кой го търси.

— Капитане — каза той с глас, изпълнен с уважение. През цялото време слушаше внимателно и преди да затвори каза: — Разбира се. Мога да го направя.

Набра номер извън страната. Беше доволен, че не трябва да ходи никъде в следващите няколко минути.

Картър проследи с поглед малък товарен кораб, който се придвижваше бавно нагоре по Ийст ривър. Гледката му доставяше удоволствие.

— Уи? — се чу глас от другия край на света.

Картър започна да говори и дори не осъзна, че е превключил на френски.

Кити се събуди от звъна на телефона.

— Ало?

— Кити, как си?

Беше Питър Ларкин.

Двамата се бяха срещали само веднъж — на сватбата. Спомняше си го много добре: висок, слаб, с оредяла коса. Приличаше на брат си само в лицето.

— О, Питър, толкова е ужасно — проплака Кити.

— Добре ли си?

— Предполагам. — Тя се изкашля леко. — Бях заспала и го сънувах. Събудих се и за момент се почувствах добре. След това си спомних какво се случи… Толкова е ужасно. А вие как сте?

— Не мигнахме в самолета…

Двамата размениха още няколко думи. Питър обясни, че се намират на летището и току-що си вземат багажа, а с жена си ще бъдат в градската къща след час-два. Дъщеря му, студентка в Йейл, вече била там.

Кити погледна часовника си, подарък от Рон. Беше семпъл, елегантен и вероятно струваше десет хиляди долара.

— Защо не си починете тази вечер, а утре сутринта да дойда при вас.

— Разбира се. Знаеш ли адреса?

— Имам го някъде. Аз… не знам къде е. Просто не мога да мисля.

Той ѝ го продиктува.

— Ще се радваме да те видим, Кити.

— Семейството трябва да е заедно в ситуации като тази.

За да пропъди всякаква сънливост, Кити влезе в банята и си наплиска лицето с ледена вода. Върна се в стаята и се вгледа в стенното огледало. Помисли си колко този образ е различен от образа на жената, която беше в действителност. О не, съвсем не Кити Ларкин, а Присила Ендикот — име, потънало под дълъг списък от фалшиви имена.

Естествено, когато си професионален убиец, не можеш да си позволиш да бъдеш себе си. Член на лявото крило на радикалистите в САЩ, привърженик, а понякога и участник в политическия тероризъм, след колежа Присила се беше прехвърлила на континента, където се подвизаваше в няколко нелегални движения, като в последно време помагаше на политическите терористи в Ирландия и Италия. Но след като прехвърли трийсетте, осъзна, че политиката не ти плаща сметките, поне не и политиката на наивните комунисти и социалисти, така че тя реши да предостави талантите си на онези, които биха платили: консултанти по сигурността в Източна Европа, Средния изток и Африка. Когато дори това заплащане се оказа незадоволително, тя отново смени полето си на действие, като запази титлата, но пое напълно нова служебна характеристика, която тя нарече „разрешаване на проблеми“.