Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

С помощта на високотехнологичната видеосистема Линкълн Райм следеше от лабораторията си разговора на Кити Ларкин със Селито и Сакс. Жената описваше подробно инцидента с треперещ глас.

Тази система е страхотно изобретение, помисли си Райм. Имаше чувството, че участниците в разговора са пред него.

— Не знам какво точно се случи — каза Кити. — Всичко стана толкова бързо. Дори не можах да го видя добре.

За разлика от нея Норма Седжуик описа инцидента подробно. Различията с Кити бяха по отношение на нюанса на зеления цвят на джипа, височината на нападателя и цвета на ризата му.

Очевидци… Райм им нямаше голямо доверие. От опит знаеше, че дори тези, които желаеха да помогнат, често се объркваха и пропускаха важни детайли. Явно адреналинът вършеше своето и замъгляваше спомените им или пък ги караше да разказват измислени детайли.

Линкълн Райм стана нетърпелив.

— Сакс?

Видя как екранът потрепна, когато тя чу гласа му.

— Извинете ме — каза тя на Кити и Селито.

Докато излизаше от колата навън, картината се изкриви.

— Кажи, Райм.

— Не ни интересува какво са видели или не са видели. Искам мястото да се претърси. Всеки сантиметър.

— Ще се заема лично.

Райм държеше на най-обстойното, някои дори биха го нарекли маниакално претърсване на местопрестъплението и Сакс, с обичайното си усърдие, се зае. Така сантиметър по сантиметър тя прегледа целия периметър на нападението. Получените веществени доказателства се обработваха на мига в буса на Отдела за бързо реагиране. Но единственото, свързано с убийството на Ларкин, бяха още две кокосови влакна, като това, намерено на балкона.

Едно от влакната беше сплескано на малко черно топче. Можеше да е от стара, подвързана с кожа книга. Райм си спомни за подобна улика от случай преди няколко години.

— Нищо друго? — попита той раздразнено.

— Не.

Райм въздъхна.

В криминологията има едно добре известно правило, наречено „Принципът на Локар“. Французинът Едмонд Локар, един от основателите на съдебната медицина, беше извел правилото, че съществува неизменен обмен на следи, наречени от него „прах“, между извършителя, местопрестъплението и жертвата.

Райм вярваше в Принципа на Локар; всъщност това беше водещата сила, която го подтикваше да притиска безмилостно всички, които работеха за него — а също да притиска и себе си. Ако тази връзка, колкото и крехка да бе тя, можеше да се установи, то тогава извършителят можеше да се открие, престъплението да се разкрие и да се предотвратят бъдещи трагедии.

Но установяването на тази връзка предполагаше разследващият да може да локализира, идентифицира и проникне в значението на вещественото доказателство. Що се отнася до убийството на Ларкин, Райм не беше сигурен, че това е възможно. Понякога обстоятелствата играеха много важна роля. Това бяха околната среда, възможната трета страна и дори съдбата. Имаше и друга възможност — убиецът да се окаже твърде умен и прецизен. Твърде голям професионалист, както бе отбелязал Фред Делрей. Сакс, също като Райм, приемаше всяко поражение твърде лично.

— Съжалявам, Райм. Знам, че е важно — каза тя.

— Не се безпокой. Ще продължим да оглеждаме нещата тук, в лабораторията. Може би при аутопсията ще изскочи нещо, което да ни помогне — промърмори Райм, но тя знаеше, че той е изнервен и иска да прекрати разговора. Затова успокоителните му думи прозвучаха някак странно фалшиво и за двамата.

— Как си? — попита Норма.

— Болят ме коленете. Не очаквах да ме хвърлиш на земята.

— Съжалявам — каза агентката и погледна Кити в огледалото за обратно виждане.

Норма имаше високи скули и екзотични очи — големи и съвсем леко дръпнати.

— Знам, че ми спаси живота — продължи Кити, но по гласа ѝ Норма отгатна, че все още ѝ е ядосана.

Двете жени потънаха в мълчание.

Изминаха двайсетина минути, когато Кити осъзна, че се движат в кръг и често се връщат по пътя, по който вече бяха минали. Погледна назад и забеляза, че този път ги следваше червенокосата Амелия Сакс.

Телефонът на Норма иззвъня. Разговорът беше кратък.

— Беше полицайката зад нас. Джипът не се вижда — обясни тя.

Кити кимна.

— И никой не е видял номера?

— Не. По всяка вероятност и автомобилът, и номерата ще се окажат крадени.

Продължиха напред. Норма караше хаотично. Понякога Сакс изчезваше, минавайки по една или друга улица. Очевидно търсеше джипа.

— Предполагам… — започна агентката.