Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

> Мъж със следи от дианабол. Атлет?

> Автоматичен пистолет, 32-и калибър, заглушител, фрагментиращи куршуми.

> Кука за катерене, увита в ленти от стара памучна риза.

> Въже, тип 550, с възли.

> Люспа от ориз, намерена във възел на въжето.

Заподозрян:

> Американски гражданин; други паспорти?

> Обучен в Европа.

> Наемник, с връзки в Африка и Средния Изток.

> Няма мотив.

> Висок хонорар.

> Неизвестен възложител.

Младият новоназначен детектив не се чувстваше комфортно, защото имаше за задача да придружи вдовицата до дома ѝ, където тя да си вземе най-необходимите дрехи, а после да я предаде на бодигард. Не че тя го притискаше или нещо подобно. Напротив. Госпожа Ларкин изглеждаше толкова дистанцирана, разстроена и съкрушена, че той не знаеше какво да ѝ каже и как да се държи. Ако съпругата му беше с него, той беше сигурен, че щеше да се справи много по-добре със задачата от него. Но той? Не, това не беше силната му страна. Естествено, изпитваше съчувствие, но не знаеше как да го изрази. От пет години работеше в полицията като патрул, така че много рядко му се случваше да се сблъсква със скърбящи роднини. Много добре си спомняше случая, в който камион на чистотата помете паркирала кола и уби шофиращата жена. Лично той съобщи за случилото се на съпруга и после седмици наред не можа да забрави ужаса, изписан на лицето му. Сега работеше като младши детектив в отдел „Наркотици“. Да, от време на време имаше трупове, от време на време имаше и по някоя вдовица, но никоя от тях не изпитваше подобна скръб. Напротив, повечето от тях приемаха или с безразличие, или с радост новината за смъртта на съпруга си.

Младият мъж наблюдаваше как Кити Ларкин, като че ли парализирана, стои пред външната врата на градската 4 им къща.

— Госпожо, да не би нещо да не е наред? — попита той и веднага му се прииска да се срита отзад.

Това, което имаше предвид, бе дали има нещо необичайно, нещо, което трябва да се разследва и за което да уведоми лейтенант Селито.

Ръката му по навик се плъзна към личния му пистолет Глок.

Кити поклати глава.

— Не — прошепна тя и като че ли в този момент осъзна, че е застинала на прага на къщата. — Съжалявам.

Тя отвори вратата и влезе.

— Няма да се бавя — допълни тя. — Ще си взема само най-необходимото.

Детективът беше направил пълна обиколка на къщата, когато забеляза черен седан да спира на улицата. Афроамериканка в тъмен костюм слезе и се запъти към него. Първото нещо, което направи, бе да си покаже значката.

Държавен департамент.

— Аз поемам охраната на госпожа Ларкин — каза тя с лек акцент, които той не успя да определи.

— Вие сте…

— Поемам охраната на госпожа Ларкин — повтори бавно жената.

Това е чудесно, помисли си полицаят и изпита облекчение, че няма да му се налага да бъде близо до вдовицата.

— Един момент.

— Какво има?

Младият детектив позвъни на лейтенант Селито.

— Да? — чу се познатият грубоват глас.

— Исках да ви уведомя, че пристигна бодигардът за госпожа Ларкин — докладва той. — Но не е от нашите. От Държавния департамент е.

— Така ли? Как се казва?

— Норма Седжуик — каза той, след като отново погледна значката ѝ.

— Изчакай.

Младшият детектив се обърна към Норма:

— Налага се да проверя.

Не изглеждаше ядосана, но на лицето ѝ се изписа досада и тя му заприлича на подигравка към новобранец. Знаеше ли тази федерална фръцла, че миналия понеделник по него беше стрелял превъртял надрусан осемнадесетгодишен, въоръжен със ЗИГ-Зауер и нож?

Той само ѝ се усмихна.

От другия край на линията Селито, закрил слушалката с ръка, разговаряше с някой. Детективът се зачуди дали не е легендарният Линкълн Райм. Беше чувал, че от време на време Селито работи с него, но лично той никога не се беше срещал с Райм. Дори се носеха слухове, че този човек всъщност не съществува.

След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, Селито поднови разговора.

— Да, всичко е наред — съобщи той.

Благодаря ти, Господи, помисли си детективът. Е, сега спокойно можеше да остави госпожа Ларкин и нейната скръб и на бегом да се върне в света, където се чувстваше много по-добре — света на наркоманите от Източен Ню Йорк и Южен Бронкс.

— Къде отиваме, Норма? — обърна се Кити към набитата привлекателна агентка на Държавния департамент. Двете жени пътуваха в семейния линкълн.

— В хотел. Намира се близо до нашия офис. Собственици сме на един от горните етажи и персоналът не може да настанява гости без наше разрешение. Така че целият етаж ще бъде на твое разположение, а ти ще бъдеш единственият обитател. Аз ще бъда в стаята срещу твоята, а на етажа ще има още един агент. Самият хотел едва ли е от тези, с които си свикнала, но не е лош. Все пак е по-безопасно, отколкото да останеш в градската си къща.