Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

След като затвори, Картър отиде в спалнята и порови в гардероба. Спря се на строг тъмносин костюм. Огледа го внимателно, започна да се облича, но се спря. Върна костюма в гардероба и взе друг, размер 48 — много по-лесно беше да прикриеш пистолета, който носиш, ако си с костюм един размер по-гол ям.

Десет минути по-късно Картър беше в зеления си джип Чероки на път за Манхатън.

Робърт Келси, оплешивяващ, но в добра физическа форма бизнесмен, беше изпълнителен директор на фондация „Ларкин“, което значеше, че работата му е да раздава по около три милиарда долара на година.

— Не е толкова лесно, колкото звучи.

След като мъжът обясни на Райм за правителствените наредби, данъчните закони, политиката на Вашингтон, политиката за Третия свят и може би най-обезсърчаващото — петициите от хилядите хора и организации, които идваха при тях с нуждите си от пари за сърцераздирателните си каузи и които се налагаше да отпратят с празни ръце, детективът се съгласи с него.

Мъжът седеше на същия диван, на който беше седяла Кити Ларкин само преди един час. Келси също имаше онзи объркан вид на човек, събуден рано от трагична новина, която още не може напълно да осмисли.

— Имаме някои веществени доказателства, някои улики — каза Лон Селито, — но все още нямаме ясен мотив. Вие имате ли представа кой може да желае смъртта му? В това отношение госпожа Ларкин не можа да ни помогне.

Линкълн Райм рядко се интересуваше от мотивите на даден заподозрян — за него те представляваха най-слабата брънка от случая. Виж веществените доказателства си бяха аргумент. И все пак, ако имаше очевиден мотив в даден случай, той можеше да ги насочи към добри улики, които, от своя страна, да доведат до арест.

— Кой би искал смъртта му? — повтори въпроса Келси с горчива усмивка. — Учудващо е колко много врагове може да има човек, който раздава милиарди на болните и гладуващите деца. Ще се опитам да ви обясня. Нашите големи цели през последните години бяха доставяне на храна и лекарства против ХИВ в Африка, както и спонсориране на обучението в Азия и Латинска Америка. Най-трудното място за работа беше Африка — Дарфур, Руанда, Конго, Сомалия… Рон отказваше да дава пари директно на правителствата, защото те щяха да потънат в джобовете на местните управници. Така че ние купувахме храната тук или в Европа и я транспортирахме до местата, където имаше нужда от нея. Същото правехме и с лекарствата. Не че това спираше корупцията. В момента, в който корабът акостираше, хора с пистолети и автомати си вземаха от ориза или пшеницата. Крадяха дори бебешкото мляко на прах — продаваха го или го използваха при пренасяне на дрога. А лекарствата за ХИВ прехвърляха в други опаковки и ги продаваха през границата на хора с пари, които можеха да си позволят високите цени. Болните, за които бяха предназначени, получаваха силно разреден вариант. А понякога дори чиста вода.

— Толкова зле ли е било? — попита Селито.

— О, да. От кражби и отвличане губим по петнадесет, двадесет процента годишно от спонсорството си за Африка. Десетки милиони. При това имаме повече късмет от много други благотворителни организации… Затова Рон не се ползваше с популярност сред управляващите. Той настояваше лично да контролираме разпределението на храната и лекарствата в този регион. Затова сключвахме сделки с най-добрите местни организации, които се заемаха да свършат необходимата дейност. Но понякога групи като „Освобождение на Либерия“, с която работим много добре, се оказваха близки до опозиционните политически партии. А това означаваше, че фондация „Ларкин“ и самият ѝ шеф са пряка заплаха за действащото правителство. В други региони правителството бе легитимно и ние работехме с него. В тези случаи се оказвахме истинска заплаха за опозиционните партии. Да не забравяме войнстващите групировки, както и ислямските фундаменталисти, които не желаят никаква подкрепа от страна на Запада. Като добавим армиите и милициите, които предпочитат хората да умират от глад, за да използват глада като инструмент… Истински кошмар е.

Келси се засмя горчиво.

— А държавите извън Африка, които открито водят антиамериканска политика? Ще ви спомена само някои от тях — Иран, Пакистан, Индонезия и Малайзия в Далечния изток. Да, фондацията ни е частна, но в тези райони гледат на нас като продължение на ръката на Вашингтон. И в известен смисъл е така. Това е отвъд океана. Но нека да поговорим за самата Америка.