Джефри Дивър - Престъпления с неочакван край. Том 2

— Имаше съобщение във вестниците. През следващите дни трябваше да се срещнем с ръководствата на няколко фондации и да проведем срещи за събиране на средства. Струва ми се, че „Таймс“ помести цяла статия.

— Имате ли представа защо е бил убит? — попита Селито.

След този въпрос пръстите ѝ останаха здраво преплетени и Райм се зачуди дали няма да се разплаче.

— Знам, че имаше врагове — каза тя и си пое дълбоко дъх. — Когато беше в Африка или Далечния изток, се движеше с охрана. Но тук… не знам. Всичко ми е толкова непознато… Може би е по-добре да говорите с брат му. Чух се с него тази сутрин. Пристига от Кения с жена си. Но ако искате веднага да говорите с някого, може да се обадите на Боб Келси. Той беше дясната ръка на Рон във фондацията. Много е разстроен, но ще иска да помогне.

На това място гласът ѝ отказа, тя се задави и зарида. Сакс погледна към Райм, който кимна.

— Това е всичко, Кити. Няма да те задържаме повече.

Тя най-после успя да се овладее.

Том влезе в стаята и ѝ подаде салфетка.

— А сега — каза Лон Селито — ще изпратим някой да ви пази.

Кити поклати глава и се опита да се засмее.

— Знам, че в този момент съм доста разстроена, но ще се оправя. Аз просто… Когато братът на Рон се върне, ще отседна при тях. Освен това имам и мои роднини. А и синът на Рон и жена му се прибират от Китай. — Последва дълбока въздишка. — Това беше най-тежкото телефонно обаждане. До сина му.

— Госпожо Ларкин, говоря за бодигард.

— Бодигард? Защо?

— Вие сте очевидец — обясни тя. — Убиецът се е опитал да убие и вас. Възможно е отново да опита.

— Но аз наистина нищо не видях.

— Това го знаете вие, но не и убиецът — отбеляза Райм.

— Не забравяйте — отбеляза Сакс, — че да си свидетел не означава само да идентифицираш извършителя. Свидетелят може да определи времето, през което е извършено престъплението, звукът от изстрелите, къде е стоял убиецът, каква е била Стойката му, как е държал пистолета… Всички тези неща могат да помогнат да бъде подведен даден заподозрян под отговорност.

— В нашата компания работят хора по сигурността — каза госпожа Ларкин.

— Все пак е по-добре да е полицай — каза Селито.

— Предполагам… Разбира се. Просто не мога да си представя, че някой ще си прави труда да ме нарани.

Райм забеляза, че Лон Селито се опитва да запази благовидно изражение.

— Е — намеси се детективът, — вероятността е едно към хиляда, но не е ли по-добре да се подсигурим?

До прозореца на рядко използваната кухня в дома му в Ню Джърси стоеше набит мъж. Беше обърнал гръб на панорамата, а тя не беше лоша — покривите на небостъргачите на фона на небето на Манхатън. Мъжът беше вперил очи в плоския екран на малък телевизор в хола си.

— В момента го гледам, капитане.

Бяха изминали няколко години от уволнението му от армията и сега той работеше като „консултант по сигурността“, но след толкова време военна служба мъжът се чувстваше по-удобно, когато се обръщаше към хората по чин. За тези, които го наемаха и за тези, с които работеше, той беше просто Картър.

По телевизията някакъв коментатор споменаваше, че съпругата на Роналд Ларкин е оцеляла след нападението. Обясни, че тя е единственият очевидец.

— Хмм — изсумтя Картър.

Когато изпълняваше задачи по „сигурността“ отвъд океана, Картър често разчиташе на журналистите, за да получи нужната му информация и се изумяваше колко деликатни подробности бяха склонни да издадат в замяна на неговата „информация“.

Появи се втори водещ. Новата тема бе фондация „Ларкин“ и огромните средства, получени от държавите от Третия свят.

Картър се замисли. Беше работил за няколко наистина много богати хора, но според него само един-двама шейха от Близкия изток имаха толкова пари, колкото Роналд Ларкин. А да, и онзи френски бизнесмен…

Но също като Ларкин и той вече не притежаваше нищо. Беше мъртъв.

Ларкин беше дошъл в Ню Йорк, за да се срещне с изпълнителните директори от други благотворителни организации с цел сливането им в суперблаготворителна фондация, която да консолидира техните усилия в Африка, където се ширят глад и болести. А сега да се върнем на нашия кореспондент в региона Дарфур в западен Судан, където…

Бла, бла. Картър изгаси телевизора. Дистанционното изглеждаше ужасно дребно в огромната му ръка. Заслуша се внимателно в думите на капитана. Звучеше разтревожено. След известно мълчание Картър каза:

— Ще се погрижа, капитане. Ще следя да се направи необходимото.